Стефан Маларме
Несретата

Над стадото противно на плъпналата гмеж

понякога изскачат разчорлените гриви

на божеците, дето света кръстосват пеш.

 

А прашен вятър стряска хоругви парцаливи,

божествено издул ги — като че морски вал,

изрил следи кървящи из пущинаци диви.

 

С глава сред бури, всеки тук Ада е презрял!

Пътуват те — без къшей, без сопа, без кратуна,

в уста с лимона кисел на своя идеал.

 

Душа берат мнозина сред урви в нощ безлунна,

доволни, че в кръвта си ще потопят лице.

Нали челата мрачни Смъртта с любов целуна.

 

Тях ангел победи ги — със святкащ меч в ръце,

с меч, който хоризонта зловещо озарява.

И пръсва се от гордост доволното сърце.

 

Те сучат Скръб горчива, по-силна от Забрава,

и както къпят в сълзи блажения си лик,

народът коленичи и майката изгрява.

 

Утеха има всеки, че вече е велик!

Но колко техни братя — за смях — пълзят в краката,

тъй жалки мъченици на жребия двулик.

 

И често с мръсни сълзи, разяждащи лицата,

праха те жадно гълтат, по бузите навян;

но, смешна и вулгарна, измъчва ги Съдбата.

 

Те могат тъй да сторят, че с бой на барабан

от хорската надменност да пада милостиня,

на Прометей подобни — от жажда изтерзан.

 

Не! Те, макар и стари, в безводната пустиня

вървят и чуват скелет как с бич плющи над тях —

Несретата, с усмивка озъбила мнозина.

 

Тя яхва ги и дълго ги язди в кал и прах,

но ето ручей — в локва все някой се събаря

и величав плувец е — изкалян, луд, за смях.

 

На нея се осланя тръбачът, пълен с вяра.

Посрещаме с насмешка хлапаците навред,

когато свиват шепи и правят си фанфара.

 

На нея се осланя, щом с гръд разбита, блед

бере цветя, огрели смрадта на нищетата:

о, жалък, олигавен от охлюви букет.

 

И този дребен скелет, под мишница с вълмата

от червейчета-косми, с коси от пух сплъстен,

за тях е вече краен предел в горчивината.

 

А щом го предизвикат — мръсникът извратен! —

той с лунен лъч кръстосва дрънчащата си шпага,

с лъча, пробол го — скелет, зловещо оскрежен.

 

Нещастници, без гордост в несретата, веднага

да отмъстят готови — за своите тегла,

омразата ги тласка, злорадството разлага.

 

Денгуба за гуслари е пасмината зла —

жени, деца бездомни, от вихъра подети,

и дрипльовци-танцьори с пресъхнали гърла.

 

Към мъст, към мъст подтикват ги ситите поети,

слабаци, малоумни наричат ги без жал,

без болката да чувстват в несретниците клети.

 

Те могат, без да спират дъха си натежал,

тъй както в буря диша стар бивол и се влачи,

от свежестта всевечна да вкусят своя дял.

 

Елей ще леем щедро пред Силните — водачи

на тези серафими на Злото! С интерес

край шутовете пъстри стълпяват се зяпачи.

 

Когато всеки храчи по тях — сами, без чест,

нищожни, жадни всичко от гръм да потрепера,

те — Хамлетовци, пили безгрижна скръб до днес —

 

отиват и с насмешка увисват на фенера.