Артюр Рембо
При музиката (Площадът на гарата в Шарлевил)

В градинката, която започва от площада,

фризирана прилежно до крайната черта,

с пъхтене буржоата в четвъртък вечерта

ревнивата си глупост извеждат на прохлада.

 

Военният оркестър с извивките на валса

и киверите клати, ей тъй — насам-натам;

контетата пред всички като защѝтен вал са,

нотариусът — на ланец обесил се е сам.

 

Ревниво рентиерът във валса търси грешки;

помъкнал тежка дама, чиновник запотен

напредва след водача на слонове, с купешки

волани и дантели — същински манекен.

 

Скамейките са пълни. Бакали-пенсионери

по пясъка чертаят с бастун или пък с крак,

в подробности обсъждат заглъхнали афери,

в пари обръщат всичко, но сепват се: — Все пак…

 

На пейката търговец се мъчи да намести

корема си фламандски на свойте колена,

лула блажено вади и в пръстите му месести

тютюнът контрабанден увисва на влакна.

 

Безделници пресичат през равните морави;

разнежил се от валса и дъхавия цвят,

пред младата слугиня — дано й се понрави —

с детето си играе ефрейтор простоват.

 

Като студент минавам с движения нехайни,

девойчета сред парка, облъхнат от нощта,

с престорен смях ме стрелват — те знаят всички тайни! —

и в погледа им виждам влудяващи неща.

 

Окото ми разгръща — без думичка да кажа —

дантелите от къдри и блясва бяла плът,

в миг смъквам труфилата и разкопчал корсажа,

съзирам как изпъква божествено гърбът.

 

Събул съм вече ловко ботинката, чорапа…

Пак в сладка треска милвам най-дивните места.

Те шушнат си и всяка насмешливо ме зяпа…

И рой целувки трепкат по моята уста.