Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Предговор
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2009 г.)

Издание:

Артюр Рембо. Поезия

Второ преработено и допълнено издание.

Подбор, превод от френски и предговор: Кирил Кадийски

Редактори на първото издание: Силвия Вагенщайн и Иван Теофилов

Художествено оформление: Иван Димитров

Коректор: Мария Меранзова

ИК „Нов Златорог“

ISBN 954-492-031-5

 

Рисунките на обложката са от Пол Верлен и Пабло Пикасо.

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: NomaD)

Рембо беше скитник до последните си дни. В поезията непознати пътища го доведоха до открития, които смаяха не толкова него, колкото тия покрай него и след него. Защото той твореше не от суетата да изпъкне, а от злост към всичко, което потиска, от екзалтация пред стихийното.

Роден и притесняван в дребнобуржоазно семейство в Шарлевил, той постепенно изненадва всички: тесногръдите учители с преждевременното си развитие и свободомислие, роднините и най-вече тираничната си майка — с отчайващата дързост и непокорство.

Едва шестнадесетгодишен, когато му омръзва донемайкъде заобикалящият го „мизерен рай“, ожесточен от всичко, което въпреки обилните парфюми лъха безнадеждно на провинция, Рембо се хвърля в своето първо бягство. За да го хванат без билет във влака за Париж и върнат по етапен ред. Той вече е изоставил класиците с техните скучни поучения и заляга над неподходящи за възрастта му книги; написал е своите първи стихотворения. Някои от които доста предизвикателни и дори жигосващи, странни за годините му…

Виното е започнало да ферментира. „Исках да бъда поет и правя усилия да стана ясновидец — ще напише само след няколко месеца на своя преподавател Жорж Изамбар. — Страданията са огромни, но трябва да си силен, да си роден поет, а аз осъзнах, че съм поет…“ Никой не е описал така ярко собственото си раждане и болките… защото Рембо се ражда от своя дух!

След няколко дни той избягва наново и се скита по изровените пътища заедно с отстъпващите френски войски (войната с Прусия, започната от Наполеон III, върви към трагичен за Франция край). Плачевната движеща се картина, персонаж в която е и той, и действията на правителството на „народната измяна“ потапят Рембо в горчиво отчаяние.

И може би затова с такава страст и неукротими изблици той посреща Парижката комуна. През седемдесет и първа (от септември е вече в Париж и се движи сред недоволстващата бохема) и седемдесет и втора година Рембо твори трескаво и посвещава на тия клокочещи, залени от слънце и изстиваща кръв дни не едно свое стихотворение.

Но Комуната пада, покрива свода с оловен дим и покруса и поезията му полита към друго небе. Само лишените от дарба пеят все на един глас — в някои времена от безсилие, а в други — защото така им е по-изгодно. Силният поет твори заедно с времето — истински за времето можем да съдим по поезията…

Поемата „Пияният кораб“ е връх, след който Артюр Рембо започва да върви от другата страна на планината. Рембо е един от неколцината откриватели на тая кристална планина, наречена Символизъм, и колкото и да се изкачват по нея след това, почти всички ще имат печалната слава на литературни туристи.

Една бурна разправа с Верлен, който стреля в приятеля си, прекъсва изнурителните им скитничество из Белгия и Англия и слага край на тяхната мъчителна дружба. Единият отива в затвора. А другият, след като е написал книгата „Един сезон в ада“ и „Озарения“ — стихотворения в проза, двадесетгодишен напуска завинаги литературата. А и помпозната сграда на френската поезия, разядена от времето и доста подкопана от усилията на новаторите, заплашва да се срути всеки момент. Но точно този момент Рембо не иска да чака — защото очакването би означавало бавна агония — и с още неколцина като него с няколко удара само решава съдбата й. И като остава другите да разчистват развалините на тая духовна Бастилия, за да освободят пространство за новото, се оттегля от мястото на произшествието. Зоват го нови предели и нови усещания. За него светът, в който е имал нещастието да се роди, не се нуждае от поезия.

Може би затова и Верлен в прочутата си книга „Прокълнати поети“ е така примирително-опрощаващ: „… нека Артюр Рембо знае, ако случайно погледът му спре на тези редове, че ние не сме съдници на човешките мотиви, и нека бъде уверен, че напълно одобряваме (но и жестоко тъжим) откъсването му от поезията, стига само това откъсване, както не се съмняваме, да е логично, честно и необходимо за него“.

Доколкото откъсването на Рембо от поезията е било необходимо за него, е лично негов проблем, но че то е логично и честно — можем да не се съмнявала, времето го потвърждава. Самонадценяването и самоподценяването са двете крайности на една трагична слабост: невъзможността за самопреценка. Ако повечето от творците можеха да видят мястото си в общия процес, биха си спестили безплодни усилия и не биха затлачвали онова малко, което би имало шанс да бъде все пак забелязано. Дали Рембо не се е подценявал? Едва ли. По-скоро е имал изключително точна представа за себе си. А когато си създал безспорни образци, можеш да си позволиш лукса и да не публикуваш. Защото забравата покрива с прах и позлатените гърбове на много, грижливо подредени по лавиците, томове, а вечното в изкуството успява рано или късно да проблесне като изтървана монета, озарена от случаен лъч, и да привлече погледите на жадните за нещо ново. Таваните на световната литература сред камарите от вехтории са криели винаги по някоя изненада. Рембо в цялост не е трябвало дълго да чака, за да бъде открит, но не малко от творбите му са имали тази участ. Верлен загубил приятеля, не е можел да допусне загубата му за литературата, дори не загубата, а само накърняването на целостта. Колко са поетите, увлечени в боричкания за самоутвърждаване, готови да обърнат очи към тия край тях, ако не да ги подкрепят, то поне да видят мястото им и да ги оценят по достойнство! А това, което прави Верлен с „Прокълнати поети“, е истинска битка за утвърждаване сред съвременниците на нещо спорно за повечето, но което бъдещето ще приеме като единствена мярка за времето, когато е било сътворено. Чуйте само: „Ето ние заклеваме тук всички наши познати и непознати приятели, които притежават Бдящите, Прикляквания, Бедните в църквата, Нощните будители, Митничарите, Ръцете на Жан Мари, Милосърдната сестра и каквото и да е друго, подписано от това вълшебно име, да бъдат така добри да ни ги изпратят за евентуално допълване на настоящия труд. В името на честта на литературата повторно отправяме молба към тях. След снемане на копия ръкописите ще бъдат най-добросъвестно върнати на великодушните им собственици“.

Много направления и школи смятат Артюр Рембо за свой предтеча. Той принадлежи повече на XX век, отколкото на времето, в което създава своите гениални стихове; времето, направило от него едно чудо и твърде бързо убило поета у неистовия Юноша. „Детето-Шекспир“ — както го нарича Юго. Сензационното и досега буди интереса на изследователи и читатели, но не това дава стойност на неговите творби. Сбъднатите прозрения и тия, на които предстои да се сбъднат, дават блясък на истинското творчество. Озаренията на Рембо не са фойерверките на лесната слава, а галактика, която се движи и по пътя си озарява другите. Непредсказуеми са пътищата, по които ще премине тая мъглявина (това го казваме за всички, които обичат пределно ясната и разбираемата — за тях! — поезия), но едно е сигурно — пространствата пред нея са бездънни.

По-нататък животът на Рембо е интересен само за изследователите, които търсят подробности или за да обяснят бягството му от поезията, или да им послужат като ключ за разгадаване на някои от текстовете. У читателя този живот може да предизвика само любопитство. Рембо скита из много страни, записва се доброволец в холандската армия, но по пътя за остров Ява бяга. Попада В Етиопия и се захваща с търговия. Между другото — и на оръжие; снабдява бъдещия император Менелик През 1891 година пада от кон. Болен заминава за Европа. В книгата на Марсилската болница от тая година е записано, че на 10 ноември е починал Артюр Рембо — търговец.

И не защото е бил забравен като творец. Той е забравил, че някога е бил поет.

Но Рембо вече е влязъл в кръга на великите. Внезапната му поява, странното поведение и загадъчното изчезване от литературата, липсата на навременни публикации, тъмните моменти от живота му, замъглявани и фалшифицирани умишлено от семейството, което и след смъртта му сякаш не може да се примири с факта, че Рембо не е станал това, което му е отреждало то в своя филистерски унес — всичко това създава неимоверна работа за мнозина изследователи, текстолози и издатели. Въпросът за читателите се разбира от само себе си. Нови генерации поети виждат, че прокарват своя труден път там, където Рембо е бил, макар и мимоходом.

Гео Милев поставя Рембо до Маларме: „И двамата бяха чужди и неразбрани за времето си. Техният идеал беше по-голям от времето. Тяхното слово като всяко пророческо слово отиваше отвъд времето…“.

Добре, че нещата не зависят само от нас.

Край
Читателите на „Да се родиш от своя дух“ са прочели и: