Ален Роб-Грийе
Природа, човечност, трагедия ^[0]

Известно е, че Албер Камю назова абсурдност непреодолимата бездна, която съществува между човека и света, между стремежите на човешкия дух и невъзможността на света да ги задоволи. Абсурдът не е нито в човека, нито в нещата, а в недопустимостта да се установи помежду им друго отношение освен на чуждост.

Всички читатели обаче са забелязали, че героят от „Чужденецът“ поддържа със света смътно съучастие, изтъкано от неприязън и заплененост. Връзките на Мьорсо със заобикалящите го неща в никакъв случай не са невинни — абсурдността неизменно влече след себе си разочарование, отстъпление, бунт. Не е преувеличено да се твърди, че именно неодушевените предмети в крайна сметка отвеждат Мьорсо до престъплението: слънцето, морето, искрящият пясък, блесналият нож, изворът между скалите, револверът… А сред цялата тази неодушевеност първото място по право принадлежи на Природата.

Ето защо книгата всъщност не е написана на тъй измит език, колкото внушават началните страници. В действителност само предметите, вече натоварени с човешко съдържание, са грижливо неутрализирани, и то поради духовни основания — например ковчегът на майката, при който са описани бурмите, тяхната форма, начинът на закрепване. Успоредно с това, колкото повече наближава мигът на убийството, толкова по-многобройни стават разбулващите и впрочем най-класически метафори, изобразяващи човека или наситеността на неговата всеприсъственост: полето е „искрящо, потънало в слънце“; вечерта е „меланхоличен покой“; Алжир е „гнездо от светлина“; пръстта е „с цвят на кръв“; „небето се разтвори изведнъж и от него заваля огън“; „То (слънцето) се разпръскваше на късчета по пясъка“; всеки негов отблясък е „слънчев меч“; денят е „хвърлил котва сред океан от кипящ метал“ — без да броим „бързото и приглушено дишане на вълните“, описанието как морето „се задъхва върху пясъка“ и „цимбалите“ на слънцето…

Възловата сцена в романа ни предлага картина на болезнено единение: неумолимото слънце си е все „същото“, светлината му „се пръсва върху стоманата“ на ножа на арабина, превръща се в дълго искрящо острие, което „удря“ героя в челото. „Тази пареща шпага разяждаше клепките ми и дълбаеше наранените ми очи.“ Ръката му стисва конвулсивно револвера, той иска да „отърси“ от себе си слънцето и стреля отново, на четири пъти. „И те бяха като четири кратки удара, с които почуках на вратата на нещастието.“

Ето как абсурдът действително е форма на трагична човечност. Той не е констатация за разрива между хората и околния свят. Той е любовна свада, която води до убийство от страст. Светът е обвиняем като съучастник в престъпление.

Когато в „Ситуации I“ Сартр пише, че „Чужденецът“ отхвърля антропоморфизма, той изгражда за творбата непълна представа, както сочат споменатите цитати. На Сартр очевидно са направили впечатление въпросните пасажи, но според него в тях Камю „изневерява на принципа си и създава поезия“. Дали не е по-точно да се каже, че именно метафорите са обяснението на книгата? Камю не отхвърля антропоморфизма, а напротив, използува го пестеливо и изтънко, за да му придаде повече тежест.

И всичко е на мястото си, понеже в края на краищата, както отбелязва и Сартр и съгласно формулировката на Паскал, задачата е да бъде откроена изначалната злочестина на нашата участ.