Включено в книгите:
Година
(Обществено достояние)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
няма
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (август 2009 г.)

Издание:

Петко Ю. Тодоров. Идилии

Издателство „Захарий Стоянов“, 2003


Сянката на ръта беше се смъкнала от върха долу до брега вече, преметнала се бе през реката и бавно се подемаше отвъд до дворища и почернели мъхнясали покриви към белокаменната черква. Кубето и дългите прозорци блестяха като подпалени от слънчевите лучи и огледваха отсам-оттатък по двата рида потъналите в зеленината къщя. Над селото, татък далеко от пригори, се подемаше облак. Маранята на майския ден натягаше още повече. Снишени над самия път, лястовичките сновяха край огради и плетища, пресрещаха се, кръстосваха се мълчаливо, като да разнасяха някаква скришна вест наоколо.

Заклепа клепалото. Изведнъж спретнати отсечени звуци се разсипаха, полетяха, като че се пръснаха от къща на къща да сбират селяните. С вощеници в ръце наизлязваха жени, мъже, запритваряха врати и един след други проточиха се по напречканите над реката бръви.

Скоро пред черковните врати се стълпи цяло село. Мъже, жени се бутаха с лакти, бързаха да влязат — като по Великден. Също като на голям празник, вътре всеки усещаше една вдрехната миризма от сухи орехови листи, с които стопанките пастрят новите дрехи от Рождество за Великден. Днес, за годината на младия войвода, те бяха ги извадили пак. Всеки идеше прибран и стъкнат в празнична премяна. Старците с дълги подшити кожуси се изправяха един до друг от двете страни на троновете. Край аналоите отпред се сбират няколко по-млади мъже, псалтовете — и те с обшити с гайтан салтамарки. Зад тях надолу край троновете, чак до пангаря, старият даскал нарежда в два реда децата, които, като никога, тая вечер ни тракат еменийки по тухлите на пода, ни върцат немирно глави. Край пангаря и около вратата пък разправят шепнешком жените: по няколко свели накуп глави, кимат си и показват нагоре към житото и просфорите.

Там, на една страна, до високия светилник, се е изправила едра лична жена — майката на войводата. Закрила с дълга черна чембера поседели коси, облякла сукнен кожух, тя беше привела очи и не помръдваше от мястото си. Около нея жени сновяха нагоре-надолу, раздаваха вощеници из навалицата. Тя стоеше до просфорите и житото, като че ни искаше да погледне някого, ни да се вмеси в нещо.

Над дверите се дръпна обшитата със сарма завеса; свещеникът с кандилница в ръка излезе от олтаря. Децата се разстъпаха; цялата навалица захвана да се кръсти. Майката на войводата повдигна дълги пръсти, прекръсти се веднъж и се загледа в иконата, изправена ниско на темплото пред нея. Зачете над житото и просфорите свещеникът; отсам-оттатък отпяват псалтовете, черковниците се кръстеха. Застанала до високия светилник, тя сегиз-тогиз вдигаше ръка да се прекръсти само и като че забравяше всички наоколо си, отново потъваше в тъмната си скръб. Кога светнаха толкова златни езици край нея, кога се просълзиха вощениците, тя не видя.

Едва няколко прасквания от пламъците долетяха до ушите й, по-после всичко потъмня в дим и една само иконата на темплото стоеше още пред нея.

И както я гледаше тъй, майката на войводата подигна сепнато глава. Пушекът на вощениците трептеше наоколо и през тоз пушек, стори й се, мърдат, също живи, образите на иконата. Ето — белобрад мъж. Крета след него ослицата. На ослицата едва-едва се крепи, приведена над рожбата си, майка… Тя се поприведе, впери очи и чак сега видя изписаната там божа майка — бяга на ослица през пустинята.

— Че и тя ли? — Сякаш някой се докосна до нея, сключи мъчително тя вежди и цялото й лице потъмня.

… И божата майка, боса, премаляла, свила в скут дете, е бягала среднощ из пустинята… Като нея едно време… Не се съвзела от родилни мъки, задали се неверници, избягали всички; тя с детето си ще остане… Едвам девер й се смили над нея, качи я на един катър и ей тъй също среднощ ги поведе нагоре… — Тя вдигна пак поглед към бежанците.

… Глъхнали бяха възлази и рътлини, само копитата на катъра тракаха по камъните, на всяка стъпка тя политаше да падне и само едно гледаше — как да уварди, как да спаси рожбата си…

— Увардиха ги, спасиха ги — да ги отгледат да пораснат, тогава да им ги изскубнат от ръце!

Сякаш не искаше ни да спомни, ни да мисли за нещо, сведе глава майката.

В черкова наоколо притъмня. Заблестяха още по-ярко златните езици на вощениците. Горе по прозорците на кубето зацъртяха и се запритискаха лястовичките. Облакът от пригори се беше подел над село. Ето блесна през прозорци светкавицата, протътна тежък гръм, едри капки затупаха изрядко по кубето, зачестиха и равен бистър дъжд се ливна над цялата долина нататък.

Навалицата стихна. Топъл лъх полъхна край студените зидове на черковата. Като след гръм, в душата на майката стана още по-тихо и спомени, отдавна вече неспомнени, залазиха през морната й памет.

… Грохнала от умора над катъра, тя не вярваше да убягнат — или ще падне в някой сипей, или ще ги настигнат, ще убият и детето й, и нея. Девер й нищо не продумваше. Държеше поводника и теглеше катъра нагоре през гората. На една мандра, татък сред планината, те слязоха на призори. Каракачаните ги пуснаха в колибата си. Тя седна да се сгрее край огъня, пък детето сложи между два самаря в сламата.

— Божата майка си сгатала детето в яслата на овчарите, тя — в сламата между два каракачанаски самаря… Приликата сякаш я помами и мрачината на лицето й взе да се проведря. — Виж, божи пръст… От рождението му още поличало за какво бил отреден!

… Затуй — колко пъти среднощ, надигне се да го покрие, че се е отвил, месецът огрял през прозореца в леглото му, тихо, равно заподемал той — тя се спре, както е надигнала покривката, загледа го мълчешком и очите й се налеят със сълзи.

… Или като подрасна вече. Ще излезе вечер, съседки насядали по прагищата, гледат — децата играят край извлака на поляната. Още тогава между всички отличаваше нейния син. Накъдето се обърне — той в играта, другите се втурват подире му; всеки гледа да бъде по-близо до него. И жените извръщат мълчаливо погледи към нея. Някоя притуля лице зад къделя, подсмихва й се завистливо. Ней гърдите й се надигат; нещо сякаш я подема над съседките наоколо.

… Днес се изстъпи сред черкова да чете апостола, утре го повика в килията старият даскал — четат, пишат с него по цели нощи. Без да го сети кога, извлече се той мъж. Понякога влезе в къщи и като го погледне, сама вяра не може да си хване! Па току ще му стане на крака. По едно време дори взе да я обхваща свян пред него, като пред людски.

Вече съседки не я погледваха изпод къделя да й се присмиват. Сега неведнъж ги чуваше тя през плета да съдят момчетата си, че не били като нейния син.

След година-друга, когато пак момците тръгнаха да се провървяват у тях!… — Ката вечер, щом накладат огъня, и от отвъдни махали, от долния край, де що млади има, ще надодат. Наредат се един до други край стената, ще седне той отгоре до камината и ще захване. Най-напред наведе глава, полека се занижат словата му, вдигне вакли очи подире, огледа всички наоколо. И все тъй кротък, тих, като че из лицето му икона да пишат. Приседнала в къта, тя не отделяше очи от него. Той приказва, приказва и всички тъй се притаили да го слушат, че понякога ней се струваше — не са у тях — в черкова попът литургия чете. — „Всеки тряба да се прежали… да станем апостоли… Да кръстим, и на вяра да докараме всички… Целия народ да възкръсне…“ — долавяше тук-там по някоя дума от приказките му, но все още като че не можеше да го проумее. Само като видя първата вечер още как след неговите думи заблестяха очите на другарите му, как се размахаха ръце и преплетоха буйни речи, сети, че и нейното сърце се разтупа някак, както не беше тупало дотогава.

— Още първите дни… първите дни нея есен! — едвам сега си спомни тя. Като да се приведе някой над главата й и й каза: „Тепърва ще познаеш сина си ти! Ще се вдигне, ще надмине той всички“… По-напред веднъж й минаваше на ума — поп ще стане; други път, като гледаше, че не излиза из килията — даскал може да се изучи. Но сега тя изведнъж видя: не е той ни за поп, ни за даскал. И колко пъти се спираше и се питаше сама: какъв ли пък ще стане?

През зимата у тях взеха да идват и другоселци, които сякаш и по го имаха, и по го почитаха. От тях за първи път тя чу да му викат „апостола“. И като хвана туй име — ей какъв ще стане син й. Апостол. Ама как пък тъй — нейният син апостол. И загледа тя ту сина си, ту другарите му и видя й се — и туй пак не приляга за него.

— Войвода, когато му викнаха… — виж, досети се пак тя — туй по му приличаше…

В една бъркотия засноваха, разбързаха се всички — бързоконец беше пристигнал от другото село да каже, че някой, на когото най-много вярвали, ги изказал. „Юда, Юда предател!“ — викнаха всички. Завлизаха, заизлизаха като в кошер пчели у тях. И един през други се пръснаха из село. Надвечер останаха двама. Докато се видят и да му продума — кой от задните врата, кой направо през поляната, дотърчаха са пушки на рамо момците. Наредиха се на двора, излезе пред тях син й.

— Удари вече часът — захвана той кротко. — Не на думи, на дело да се покажем… Всеки тряба да остави мило и драго и да тръгне… — Неведнъж, не дваж той бе повтарял тези приказки, но този път пред наредената дружина като го чу, тя едвам задържаше сълзите си. Стъписани със стария даскал под липата, слушаха те отстрана. Щом син й свърши, даскала се втурна да го прегърне. „Сега няма да умра и аз са отворени очи — разплака се като дете той. — Нищо повече не рача, от моята килия такъвзи войвода като излезе!“ „Да живее войводата!“ — подеха след него в един глас момците. Той отстъпи до нея, целуна й ръка, после нарами пушка и поведе дружината си пряко поляната.

— Да го отхраниш, да го отгледаш и като птичка да изхвръкне от ръцете ти!… — зареди стара поплака тя, но сърце като че не й даде този път да довърши.

… Оттогава тя си стоеше сама в къщи, предеше людската вълна и само му слушаше славата да се носи пряко поля и гори. Понякога ще мине покрай тях старият даскал. Види я — постлала си рогозка под липата, изнесла си чекръка — ще се отбие при нея. Па седне, тя сучи калмуканите си и той й разправя. Там минал син й, изляло мало и голямо да го срещне. Жени и мъже тичали да му целуват ръка. Един старец не можал от постеля да стане, проводил да го повикат — пред него да се изповяда. Еди-де си пък други, много имотен, дето отколе бил забравил и баща, и майка и цяло село било писнало от него. Като отишъл син й, та му продумал, изведнъж дошъл на вяра. Смирил се той и рекъл и къщата си, и именията си на народното дело ще остави…

— Няма то току-тъй неговото да мине — завършваше той. — Ще го гонят, ще викат подире му, може от страх и в ръцете на агаряните да го предадат, ама рано или късно ще изкара той всички на правия път, и ще го познаят. От бога твоя син на народа си е проводен, да го поведе и да го спаси…

— От бога спасител!… — блеснаха, като утренно слънце над мъглите, думите на стария даскал и две благати сълзи се проточиха по бръчките на страните й. Тогава тя само вдигаше очи, погледваше го и отново си завъртяваше чекръка. „Като се затрие млад, зелен, хем да го познаят, хем не“. — И все тая си държеше тя оттогава. А то не било тъй… И толкова да мисли сина си, когато додоха да й кажат, че го хванали, толкова да плаче, когато го съдиха! И ни един път не й дойде на ум да се сети — как от края всичко в живота му се низало и вързало едно с друго, дето не може да бъде повече…

Откато из село се разчу, че разбили дружината му и син й жив в ръцете на неверниците паднал, тя тръгна като замаяна. Няколко дена ни ума си можа да събере, ни сън я хвана. От милост най-подир девер й стана, запрегна волове и със старините си слезе в града, дано й донесе веста от него. Вместо вест, една вечер спря кола пред тях. Изскочи наскоро тя — в колата се прострял син й!…

… Дали божата майка с Йосифа с таквизи откъснати от мъка ръце е снела Христовото тяло от кръста, както тя с девера си го снеха от колата да го внесат в къщи! Без да повика оближна съседка, без да я чуе някой, окъпа тя сама мъртвата му снага, извади най-новата му премяна да го облече и са девера си го вдигнаха и сложиха в леглото му. Месецът грееше през прозореца. И както едно време, когато се надигаше с покривката да го завие, застана тя пак сама над него и цяла нощ не отведе очи от пожълтялото му като смин лице.

Още неопомнена в себе си, някой я хвана за ръкава и тя се извърна:

— Хайде, стрино… — промълви една по-млада жена и й кимна да излязат. Черковниците бяха изгасили свещите. Попът дочете последните думи на молитвата и няколко жени подигнаха тавите с житото и просфорите.

— Хайде сега. Те другите ще раздадат — повтори по-младата жена до нея. — Какво само да плачеш тука.

— То нейното… — въздъхна някоя в купчината зад гърба й. — Само на нея таквази майчина чест…

— И на божата майка… — отвърна в себе си тя и тръгна мълком през разстъпаната навалица, като че се боеше да се не бутне о някого, да се не загледа и да изплисне това, което бе изпълнило до върха гърдите й.

— Просто да му е майчиното мляко… — отдъхна тя, като излезе от черковните врата и се запъти към поляната.

Дъждът, като летен дъжд, беше отминал вече и високо над ведрата, окъпана долина се подемаха пак лястовичките. Самотни капки се огледваха сам-там по стрехите, преливаха се една в друга и капеха по вадолиците.

Едни от черковниците взели жито, други и без да вземат, заизлизаха след майката и тръгнаха да се разотиват. Няколко съседки я настигнаха и тръгнаха с нея. Из пътя тази се обади отсам да я утеши, онази се развайка, затъжи оттатък. Тя само смънка под нос нещо и забърза още по-скоро да занесе в къщи това, което бе изпълнило душата й в черкова. Ето поляната; съседките се разпиляват. Тя зави край извлака и се изправи пред вратата. Отвън под плочата беше оставила кривия като сърпа ключ, измъкна го, отвори и влезе.

Далеко изпод отминалия облак светеше вечерна зара и багреше от една страна измокрените вейки на липата. В двора наоколо беше тихо. Отпуснала сърце, спокойна, тя тръгна към къщи. Полъхна тихия вечерник, зашумяха листата на липата. Едри капки се зарониха, пробляснаха като елмази на вечерната зара и се разсипаха пред стъпите й.

Край