Петко Тодоров
Сокол

Ведра нощ приспива селото. Ни ромон, нито птичка. Не шават дори бдящи сенки…

— Тихо, чуй! Сякаш песен се подйе в нощта.

— Там, оттатък в кръчмата, пеят.

— Туй е хрипкавия глас на Ашик Али. До дълбоки полунощи той още къснее по кръчмите. Ела да го видиш!

— Колко се е предрал гласът му! Този ли е Ашик Али? — Какво ще правим, да влязваме и двама в тази кръчма. Да си вървим. Вътре пълно със селяни.

— Я стой! Като да обърна песента на плач.

— Не може и досега да прежали сивия си сокол… Остави го…

— Чакай! Вратите на кръчмата са отворени. — Ей го, хи-и, седнал с тамбурата си — отгоре, — какво разправя?

„Да придебне, да удари юнашкото ми пиле право в клето сърце… главата му за бакшиш да донесе“.

„Такъв му е закона сега! Сокола е вредна птица…“

Туй е онзи кирливия ловец, с пипонястото лице, дето е приседнал в къта. Виждаш ли го?

И дядо Мано се погнуси от него:

„Тю, да се не види и закона, и управата ви! Туй ли е вредата на сокола, че две пилета в лято ще грабне!…“

„Няма за вас друга работа — додава друг, ами сте пощурели птиците да требите — от туй да си вадите хляба…“

„Грях, грях и срамота да посегнеш на таквази гадина… Сокола ти е другар и на път, и в гора, и в премежде… Ами кога угарисваш наесен — с вис над браздите ти се вие от сутрин до вечер.“

— Тъй се виеше и сокола над Ашиковата стряха, дето стърчи без оградня накрай село. — Щом зора зазори, той ще излезе из къщи и първа песен на сив сокола ще запее. Тогази ще вдигне тамбурата, ще вземе на рамо сокола и ще тръгне из село… Сам е в този свят, но докато му беше жив сокола, не сети ни глад, ни самота. Той на Ашика береше грижата. — Както е приседнал под някоя сянка или пред някоя одая, избърне се, погледне сокола — той свие рунтави вежди, подйеме се от коляното му, плюшне криле и вече сам си знае… Ашикът пак запява кръшна песен: как две вери стена между две сърца са вдигнали и как за тях денем-нощем мира няма… А спре се слънце на пладня — соколът лети-лети към него, стегнал в железни нокти сив-грив гълъб или яребица — птица, що сякаш бог от небеса е пратил на Ашика…

— Как да не жали сиромах певец като по брат, като по другар за него!

— Онзи ловец, който се щура по полени само да придебне врана или ястреб, издебна веднъж и юнашкото му пиле тъкмо като се спущало към село, с дар за Ашика в нокте… Чуй!

„Вдигна му главата и отиде… кмета за бакшиш да търси…“

— Ашика ще заплаче.

„Не съм крив аз я — закона. Който убие граблива птица…“

„Закон!…“

— От яд сякаш се схващат челюстите му.

— Виж — какво замахна с тамбурата и застана пред тезгяха настръхнал.

— Ашик Али ще заложи и тамбурата си да пропий тази вечер… Остави го.