Томас Пейн
Здравият разум (откъс)

Размишления върху сегашното състояние на американските работи^[1]

В следващите страници не предлагам нищо повече от прости факти, ясни доводи и здрав разум; няма да уговарям нищо предварително с читателя, освен да се отърси от предразсъдъците и предубежденията и да остави ума и чувствата си да решават сами; да приеме или по-скоро да не отхвърля истинската природа на човека и великодушно да разпростре своето зрително поле извън днешния ден.

Томове са изписани по въпроса за борбата между Англия и Америка. Хора с всякакво положение се впуснаха в полемиката поради различни подбуди и различни замисли; но всичко се оказа безплодно, а времето за разискване свърши. Като последно средство оръжието решава спора; кралят предпочете да призове на съд, а континентът прие предизвикателството.

Разказвали са за покойния г-н Пелъм^[2] (който, макар и способен министър, не беше без недостатъци), че когато го обвинили в Камарата на общините, загдето неговите мерки са само от временно естество, той отвърнал: „Ще изтраят, докато съм жив.“ Ако толкова пагубна и недостойна за мъже мисъл завладее колониите в сегашния спор, предците ще бъдат споменавани от бъдещите поколения с отвращение.

Слънцето никога не е светило над по-достойна кауза. Тя засяга не един град, една област, една провинция или едно кралство, а един континент — поне на една осма от обитаемата земя. Тя не е въпрос за ден, година или десетилетие; всъщност бъдещите поколения са заинтересовани от спора и малко или много ще бъдат повлияни завинаги от ставащото сега. Сега е времето на континента да се посее единение, вяра и чест. Най-малкото сгъване сега ще бъде като име, издълбано с върха на игла върху крехката кора на млад дъб; раната ще расте с дървото и потомството ще я вижда изписана с едър почерк.

С пренасянето на въпроса от кръглата маса на бойното поле настъпва нова ера за политиката — възниква нов начин на мислене. Всички планове, предложения и т.н., предшестващи 19 април^[3], т.е. започването на военните действия, са като миналогодишни календари, които, макар и подходящи за тогава, са вече изпреварени и безполезни днес. Каквото и да изтъкваха застъпниците на двете страни тогава, то се свеждаше до едно и също, а именно — съюз с Великобритания; единствената разлика между тях беше в начина за постигането му; едните предлагаха сила, а другите приятелство, но стана така, че едните не успяха, а другите се оттеглиха.

Толкова е говорено за предимствата на помиряването, което отмина като приятен сън и ни остави както си бяхме, че справедливостта изисква да проучим внимателно обратната страна на въпроса и да се осведомим за многото материални щети, които нашите колонии понасят и винаги ще понасят, ако са свързани със и са зависими от Великобритания. Да проучим тази връзка и зависимост върху принципите на природата и здравия разум; да видим на какво трябва да разчитаме, ако сме отделени, и какво трябва да очакваме, ако сме зависими.

Чувал съм някои да твърдят, че тъй като Америка е преуспяла при старата си връзка с Великобритания, тя й е необходима и за нейното бъдещо щастие и винаги ще има същото въздействие. Няма по-измамно нещо от такива доводи. Все едно да кажем, че понеже детето е израснало с мляко, то никога не трябва да яде месо, или че първите двадесет години от нашия живот трябва да станат оправдание за следващите двадесет. Но дори това значи да приемем повече, отколкото е истина; защото, аз заявявам без заобикалки, Америка би преуспяла толкова, а вероятно и много повече, ако никоя европейска държава не й беше обръщала внимание. Търговията, с която тя забогатя, е с жизненонеобходими стоки, а те винаги ще имат пазар, докато Европа не се откаже от обичая си да яде.

Но тя ни е закриляла, казват някои. Че ни е обсебила, е вярно, и че е защитавала континента за наша сметка, както и за своя собствена, е признато; но тя би защитавала и Турция по същите подбуди, а именно заради търговията и господството.

Уви! Ние дълго бяхме заблуждавали от стари предразсъдъци, дадохме големи жертви на суеверието. Ние се хвалехме със закрилата на Великобритания, без да отчитаме, че нейните подбуди са интересите, не привързаността; и че тя не ни е закриляла от нашите врагове заради нас, а от нейните заради самата нея, от тези, които не могат да се оплачат от нас заради нещо друго и които винаги ще бъдат наши врагове заради същото. Нека Великобритания се откаже от своите претенции към континента или континентът да отхвърли зависимостта си и ние ще бъдем в мир с Франция и Испания, дори те да са във война с Британия. Последната война на Хановер^[4] би трябвало да ни плаши от такива връзки.

Много е говорено за обединената мощ на Британия и колониите, че заедно те биха могли да се обявят против света. Но това е само предположение, изходът на една война е несигурен; пък и фразите не означават нищо, защото нашият континент няма да позволи да му бъде източвана кръвта, за да подкрепя британското оръжие в Азия, Африка или Европа.

Освен това каква полза ще имаме ние, ако се обявим против света? Нашата цел е търговията и ако се грижим добре за нея, тя ще ни осигури мир и приятелство с цяла Европа; защото цяла Европа е заинтересована да вижда в Америка свободно пристанище^[5]. Нейната търговия винаги ще й бъде закрила, а това, че е бедна на злато и сребро, ще я предпазва от възможни нашественици.

Аз предизвиквам най-горещия привърженик на помирението да изтъкне една-единствена облага, която нашият континент ще извлече, ако бъде свързан с Великобритания. Повтарям предизвикателството, никаква облага не се получава. Нашето зърно ще се продава на добра цена на всеки пазар в Европа, а за нашите вносни стоки трябва да се плаща където и да ги купуваме.

Но щетите и загубите, които понасяме от тази връзка, са безброй; и нашият дълг към човечеството изобщо, както и към самите нас ни кара да отхвърлим съюза, защото всяко подчинение на Великобритания или зависимост от нея може да въвлече нашия континент в европейските войни и разпри и да ни скара с народи, които иначе биха се стремили към нашето приятелство. Тъй като Европа е нашият пазар за търговия, ние не би трябвало да създаваме никакви частични връзки с която и да е нейна част. Истинските интереси на Америка са да избягва европейските съперничества — нещо, което тя не може да направи никога, докато нейната зависимост от Британия я превръща в придатък към системата на британската политика.

Европа е прекалено гъсто населена с кралства, за да живее дълго в мир, и щом избухне война между Англия и някоя друга държава, търговията на Америка се разрушава поради нейната връзка с Британия. Следващата война може да не се окаже победна като последната^[6] и ако стане така, сегашните привърженици на помирението тогава ще искат отделяне, защото неутралитетът в такъв случай ще бъде по-сигурна охрана, отколкото конвоиращият кораб. Всичко честно и разумно се застъпва за отделяне. Кръвта на убитите, разплакалият глас на природата вика:

ДОШЛО Е ВРЕМЕ РАЗДЕЛНО! Дори разстоянието, на което всемогъщият е разположил Англия и Америка, е силно и естествено доказателство, че господството на едната над другата никога не е било замисъл на небето. Времето, в което континентът е открит, също така се прибавя към тежестта на доказателствата, а начинът, по който е заселен, увеличава силата им. Реформацията беше предшествана от откриването на Америка, като че ли всемогъщият милостиво е искал да отвори храм за преследваните в бъдещите години, когато родината няма да им дава нито дружелюбие, нито сигурност.

Мнозина имат добрата участ да живеят далече от мястото на сегашното нещастие; злото не е стигнало достатъчно близко до техните врати, за да ги накара да почувствуват несигурността, която е надвиснала над всички американски имущества. Но нека въображението ни пренесе за малко в Бостън^[7]; това огнище на отчаяние ще ни научи на мъдрост и ще ни накара да се отречем завинаги от една държава, в която не можем да имаме вяра. Жителите на нещастния град, които само преди няколко месеца живееха охолно и спокойно, сега нямат друг избор освен да чакат и да гладуват или да тръгнат да просят. Застрашени от огъня на своите, ако останат в града, и от грабежите на английските войници, ако го напуснат, в сегашното си положение те са пленници без надежда за спасение и при една обща атака за избавлението им ще бъдат изложени на яростта и на двете армии.

Хората с по-бездейна природа гледат някак несериозно на оскърбленията на Великобритания и като се надяват все още, че всичко ще мине добре, са склонни да извикат:

„Стига, стига, ние пак ще бъдем приятели, въпреки това.“ Вгледайте се обаче внимателно в страстите и чувствата на човешкия род, отнесете учението за помирението към мерките на природата и след това ми кажете дали можете оттук нататък да обичате, да почитате и да служите вярно на една държава, която е донесла огън и меч във вашата страна. Ако не можете да направите всичко това, тогава само се заблуждавате и с вашата мудност съсипвате потомството. Вашите бъдещи отношения с Британия, която нито можете да обичате, нито да почитате, ще бъдат насилени и неестествени и като се основават само на сегашното удобство, за кратко време отново ще стигнат до още по-окаяно състояние от предишното. Но ако кажете, че все пак бихте могли да отминете насилията, тогава аз ви питам:

Изгорена ли е вашата къща? Унищожено ли е пред очите ви вашето имущество? Лишени ли са вашите жена и деца от легло, на което да спят, или от хляб, с който да се нахранят? Отнела ли е тяхната ръка ваш родител или ваше дете, оставяйки ви съсипан и злочест? Ако не е, тогава не можете да съдите тия, на които е отнела. Ако е отнела и въпреки това можете да се ръкувате с убийците, тогава сте недостоен да се наричате съпруг, баща, приятел или любим; и каквато и да е вашата длъжност или титла в живота, вие имате сърце на страхливец и душа на подлизурко.

Не, това не означава да се разгорещяват или преувеличават нещата, а да се поставят на изпитанието на онези чувства и привързаност, които природата оправдава и без които не бихме могли да изпълняваме обществените задължения в живота или да се наслаждаваме на радостите от него. Нямам намерение да представям ужаси с цел да предизвикам отмъщение, а да разбудя от пагубния и недостоен за мъже сън, за да можем решително да преследваме определена цел. Не е по силите на Британия или Европа да завладеят Америка, ако тя сама не си навреди чрез мудност и плахост. Тази зима се равнява на век, ако се използва както трябва, но ако бъде пропиляна или пропусната, целият континент ще вкуси бедата; и няма наказание, незаслужено от човека, какъвто и където и да е, което може да стане причина да се загуби толкова драгоценно и полезно време.

Противно на разума, на всеобщия порядък на нещата, на всички примери от минали епохи е да се предполага, че нашият континент дълго може да остане подвластен на някоя външна сила. Най-оптимистично настроените в Британия не мислят така. В този момент най-голямото напрежение на човешкото благоразумие не може да измисли нищо освен отделянето, па макар то да ни даде само една година сигурност. Помирението сега е лъжовен сън. Естеството е изоставило тази връзка, а хитростта не може да го замести. Защото, както мъдро се изразява Милтън:

„Никога не може да се изгради истинско помиряване там, където раните на смъртна омраза са проникнали толкова дълбоко.“^[8]

Всички мирни средства се оказаха безрезултатни. Нашите молби бяха отхвърлени с презрение; и започнаха да ни убеждават, че нищо не ласкае суетата и не засилва упорството на кралете както многократните молби, и нищо не е допринесло повече от тази именно мярка да станат кралете на Европа абсолютни монарси. Вижте Дания и Швеция^[9]. Следователно, тъй като само ударите ще помогнат, за бога, нека се отделим докрай и да не оставяме следващите поколения да си режат гърлата под осквернените безсмислени названия родител и дете.

Да се каже, че те никога вече няма да прибягнат до това, е безсмислено и фантазьорско; така мислехме при премахването на закона за гербовия налог, но следващите година-две ни извадиха от заблуждението; по същия начин можем да предположим, че народи, на които е било нанесено поражение, никога няма да възобновят разпрата.

Но най-силният от всички доводи е, че само независимостта, т.е. една континентална форма на управление, може да поддържа мира на континента и да го запази от граждански войни. Аз се боя от едно помирение с Британия сега, защото е повече от вероятно то да бъде последвано от бунт на едно или друго място, последствията от който могат да бъдат много по-гибелни от цялата злост на Британия.

Хиляди вече са съсипани от британската жестокост; още хиляди може би ще постигне същата участ. Тези хора изпитват по-други чувства от нас, които не сме понесли нищо. Всичко, което те имат сега, е свободата; това, което са притежавали по-рано, е пожертвано заради нея и като нямат какво повече да губят, те презират подчинението. Още повече общото настроение на колониите към едно британско правителство ще бъде като на младеж, който почти е станал пълнолетен — те ще се интересуват много малко от нея. А правителство, което не може да запази мира, изобщо не е никакво правителство и в такъв случай ние даваме парите си на вятъра; а какво, моля ви, може да направи Британия, чиято власт ще бъде само на книга, ако избухнат гражданските вълнения на другия ден след помирението? Чувал съм някои да казват (мнозина, вярвам, са говорили, без да мислят), че се боят от независимост, че ги е страх тя да не породи граждански войни. Нашето първо мнение рядко е наистина вярно, но в този случай е именно така; защото трябва да се боим десетократно повече от една закърпена връзка, отколкото от независимост. Аз приемам положението на пострадалия като свое собствено и заявявам тържествено, че ако бях прогонен от къща и дом, имуществото ми — унищожено, състоянието ми — съсипано, като човек, чувствителен към неправди, аз никога не бих приел проповядването на помирение, нито бих се считал обвързан с него.

Колониите проявиха такъв дух на добър ред и подчинение към континенталното правителство, който е достатъчен да успокои и зарадва всеки разумен човек в това отношение. Никой не може да прехвърли и най-малко основание за своите страхове на някакви други съображения, освен на такива, които са наистина детински и нелепи, а именно, че една колония ще се бори за превъзходство над друга.

Но къде е, казват някои, кралят на Америка? Ще ти кажа, друже, той царува горе и не поразява човешкия род като кралския варварин на Великобритания. Все пак за да не изглежда, че ни липсва нещо, дори суетни почести, нека бъде отреден тържествен ден за обявяване на хартата; нека тя се появи положена върху божествения закон, върху Божието слово; нека върху нея бъде поставена корона, по която светът да разбере, че доколкото приемаме монархията, в Америка ще ЦАРУВА ЗАКОНЪТ. Защото както при самовластното управление кралят е закон, така в свободните страни законът би трябвало да бъде крал и не би трябвало да има никакъв друг. Но за да не би след това да възникне някаква злоупотреба, нека в края на обреда короната бъде съборена и разпиляна сред хората, на които принадлежи.

О, вие които обичате човешкия род! Вие, които се осмелявате да се опълчите не само срещу тиранията, но и срещу тиранина, изправете се! Всяко кътче на Стария свят се огъва от потисничество. Свободата е преследвана по цялата Земя. Азия и Африка отдавна са я пропъдили. Европа я смята за чужденец, в Англия са я предупредили да напусне. О, приемете скитницата и пригответе навреме убежище за човешкия род!