Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend of the Two Discreet Statues, (Обществено достояние)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)
Сканиране и разпознаване
Boman (2009)
Корекция
NomaD (2009)

Издание:

Уошингтън Ървинг. Къщата с призраците. Новела и легенди

Второ издание

Издателство „Отечество“, София, 1984

Съставител и редактор: Огняна Иванова

Художник: Светлана Йосифова

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Методи Андреев

Коректор: Мая Лъжева


Някога в едно запустяло кътче на Алхамбра живеел дребен и весел човечец на име Лопе Санчес, който работел в градините, бил пъргав и жив като скакалец и пеел по цял ден. Той бил сърцето и душата на крепостта; когато привършел работата си, сядал на една от каменните пейки на площадчето, настройвал китарата си и за най-голямо удоволствие на войниците пеел дълги балади за Сид, Бернардо дел Карпио, Фернандо дел Пулгар и други испански герои или пък подхващал някоя игрива мелодия, която карала девойките да танцуват boleros и fandangos.

Както повечето дребни мъже и Лопе Санчес имал за съпруга снажна и закръглена матрона, която почти можела да го сложи в джоба си, но не споделял участта на повечето бедняци — вместо десет деца имал едно-единствено. Това било чернооко момиченце на около дванайсет години на име Санчика, весело като него, радост за душата му. То играело наоколо, когато работел в градината, танцувало под акомпанимента на китарата му, когато седял на сянка и като горска самодива лудувало из горичките, алеите и запустелите зали на Алхамбра.

Било навечерието на блажения Свети Йоан и всички любители на празненствата от Алхамбра — мъже, жени и деца — се изкачили на Планината на слънцето, която се извисява над Хенералифе, за да прекарат нощното си лятно бдение на заобления й връх. Била ясна лунна нощ и всички планини изглеждали сребристосиви. Градът със своите кули и кубета лежал долу в мрачината, а равнината приличала на земя от приказките с призрачните нишки на потоците, които проблясвали край смълчаните горички. По стар местен обичай, наследен още от маврите, на най-високото място в планината запалили голям огън. Населението от околността също прекарвало нощното си бдение и тук-там из равнината или из планинските клисури се виждали бледите отблясъци на огньовете им.

Вечерта преминала весело. Всички танцували под звуците на китарата на Лопе Санчес, който по време на подобни празненства бил в стихията си. Докато танците все още продължавали, малката Санчика с няколко свои другарчета си играела сред развалините на старото мавърско укрепление, построено на връх планината. И както си събирало камъчета из рова, момиченцето неочаквано се натъкнало на малка ръка, интересно изваяна от черен мрамор. Пръстите били свити в юмрук, а палецът плътно ги притискал отгоре. Зарадвано на късмета си, то изтичало с трофея при майка си. Той веднага станал повод за мъдри предположения, а имало и такива, които го гледали недоверчиво и суеверно. „Хвърли го — казал някой, — мавърско е. В това можеш да си сигурна. В него сто на сто има някоя зла магия.“ „В никакъв случай — обадил се друг, — можеш да спечелиш нещо, като го продадеш на бижутерите от вехтошарската чаршия.“ По едно време към спорещите се приближил мургав стар войник, който бил служил в Африка и който бил почернял като мавър. Той разгледал ръката с очите на познавач и казал:

— Виждал съм такива неща сред маврите от Северна Африка. Това е голям късмет, който пази от урочасване и от всякакви заклинания и магии. Радвай се, приятелю Лопе, то ще донесе голям късмет на детето ти.

Като чула това, жената на Лопе Санчес завързала малката мраморна ръчичка за една панделка и я закачила на врата на дъщеря си.

При вида на талисмана хората започнали да си припомнят всички любими суеверия, свързани с маврите. Изоставили танците, насядали на групички по земята и започнали да си разказват стари истории и предания, които били слушали от своите баби и дядовци. Някои от историите били свързани със самата планина, където се намирали и която била любимо свърталище на таласъми. Една престаряла бабичка описвала надълго и нашироко подземния дворец в самите недра на планината, където казват, че се намират омагьосаният Боабдил и целият му кралски двор.

— Сред онези развалини — посочила тя няколко порутени стени и купчини пръст в далечината — се намира дълбока черна яма, която се спуска надолу, надолу, до самото сърце на планината. Не бих погледнала в нея, та ако ще да ми дават всички богатства на Гранада. Преди много години един бедняк от Алхамбра, който пасял козите си по тия места, се спуснал в ямата да търси някакво яре, паднало вътре. Излязъл оттам трескав и със страшен поглед и разказвал такива неща за това, което бил видял долу, та хората решили, че е полудял. Два дена бълнувал за някакви призрачни маври, които го били преследвали в пещерата и никой не можел да го накара отново да изведе козите си в планината. Накрая клетият човечец отишъл, но никога вече не се завърнал. Съседите намерили козите му да пасат сред мавританските развалини, а шапката и наметалото му лежали недалеч от ръба на ямата. За него обаче повече нищо не се чуло.

Малката Санчика слушала историята със затаен дъх. Тя била любопитна по природа и начаса изпитала неудържимо желание да надникне в опасната пропаст. Отделила се незабелязано от своите другарчета, отишла до развалините и след като се лутала известно време сред тях, стигнала до една падина, подобна на леген, близо до стръмния планински склон, който се спускал отвесно надолу към долината на Даро. В средата на тази падина зеел отворът на ямата. Санчика се престрашила, приближила се до ръба и надникнала. Вътре било тъмно като в рог и се получавало усещане за неизмерима дълбочина. Кръвта й замръзнала, отдръпнала се назад, после отново надникнала, после понечила да избяга, но след това пак надникнала — самият ужас, който изпитвала, й доставял удоволствие. Накрая дотъркаляла голям камък и го бутнала в пропастта. Известно време не се чувало нищо, сетне камъкът със страхотен трясък се блъснал в някаква скална издатина, после започнал да отскача от стена в стена, като през цялото време тътнел и трополял като гръмотевица. Накрая, някъде много дълбоко, се чул последен плясък във вода и отново се възцарила тишина.

Тишината обаче не продължила дълго. Като че ли нещо се било разбудило в мрачната пропаст. Нагоре започнало да се издига някакво мърморене, което приличало на бръмченето на пчелен кошер. То ставало все по-силно и по-силно, чули се неясни гласове като на отдалечено множество, глухо подрънквали оръжия, звънтели цимбали, ечали тръби, сякаш в самите недра на планината някаква армия се готвела за бой.

Детето мълчаливо се отдръпнало, изпълнено със страхопочитание, и забързало към мястото, където били останали родителите и другарчетата му. Всички обаче си били отишли. Огънят догарял и на лунната светлина се виждало как се издигат последните валма дим. Далечните огньове, които преди просветвали из равнината и по планините, били изгаснали и всичко сякаш било потънало в дълбок сън. Санчика извикала родителите си и някои от другарчетата си по име, но отговор на получила. Затичала се надолу по склона и покрай градините на Хенералифе, докато стигнала до алеята с дърветата, водеща към Алхамбра, и седнала да си поеме дъх на една закътана сред зеленина пейка. Камбаната на часовниковата кула от крепостта ударила полунощ. Навсякъде царял дълбок покой, като че ли цялата природа спяла. Изключение правело само някакво невидимо поточе, което тихо ромоляло някъде из храстите. Сладостният аромат на нощния въздух вече за почвал да я унася, когато окото й доловило някакъв блясък в далечината и за най-голяма своя изненада Санчика видяла, че това е дълга кавалкада от мавритански воини, които се стичали като порой надолу по планината и по зашумените алеи. Някои били въоръжени с щитове и копия, други — с ятагани и бойни брадвички, а излъсканите им брони проблясвали на лунната светлина. Конете им гордо се вдигали на задните си крака и хапели юздите си, но тропотът от копитата им въобще не се чувал, като че ли били подковани с плъст. Ездачите пък били бледи като смъртници. Сред тях яздела прекрасна принцеса с корона на главата и дълги златисти къдрици, в които били вплетени бисери. Покривалото на коня й било от алено кадифе, извезано със злато, и се влачело по земята, но тя яздела печална и не вдигала поглед нагоре. Следвала свита от придворни, облечени във великолепни разноцветни роби и тюрбани, а сред тях върху кремав жребец яздел крал Боабдил ел Чико с царствена мантия, обсипана със скъпоценности, и корона, искряща от диаманти. Малката Санчика го познала по жълтата брада и по приликата му с портрета, който често била виждала в картинната галерия на Хенералифе. Детето наблюдавало с удивление и възхита това величествено шествие, което минавало с целия си блясък сред дърветата, но макар и да знаело, че тези монарси, бойци и придворни, толкова бледи и мълчаливи, са вън от естествения ход на времето, родени от някое магическо заклинание, гледало ги безстрашно и сърцето му не трепвало. Такава смелост му вдъхвал тайнственият талисман с формата на ръка, който висял на врата му.

След като цялото шествие се източило, Санчика станала и го последвала. Свитата продължила до голямата Порта на справедливостта, която била широко отворена. Старите сакати часовои, които били на пост, лежали върху каменните пейки на мостовата кула, потънали в дълбок и очевидно омагьосан сън, така че призрачното шествие безшумно се източило покрай тях с развети знамена и триумфално великолепие. Санчика щяла да ги последва, но с изненада забелязала някакъв отвор в земята, който водел към основите на мостовата кула. Влязла и изминала известно разстояние, но се окуражила да продължи напред, след като открила грубо издялани в скалата стъпала и сводест коридор, осветяван на места от сребърни лампи, които разпръсквали едновременно светлина и приятен аромат. Тя смело продължила да върви, докато накрая стигнала до огромна зала, изсечена в самото сърце на планината, великолепно подредена в мавритански стил и осветявана от сребърни и кристални полилеи. На един диван седял стар мавър с дълга бяла брада, който през цялото време клюмал и дремел, а жезълът, който държал, постоянно се изплъзвал от ръката му. Недалеч от него седяла красива жена, облечена в старинна испанска носия, е диадема, искряща от елмази, и вплетени в косите бисери и тихичко свирела на сребърна лира. Чак сега малката Санчика си спомнила, че била слушала старите хора в Алхамбра да разказват историята на някаква готска принцеса, затворена в недрата на планината от стар арабски магьосник, когото тя държала потънал във вълшебен сън с помощта на музиката си.

Принцесата спряла да свири, удивена, че вижда смъртен в тази омагьосана зала.

— Да не би да е навечерието на празника на блажения Свети Йоан? — попитала тя.

— Да — отвърнала Санчика.

— Тогава за една нощ магията губи силата си. Ела насам, дете, и не се бой. Аз съм християнка като теб, макар и затворена тук от зла магия. Докосни оковите ми с талисмана, който виси на шията ти, и тази нощ ще бъда свободна.

След тези думи тя разтворила наметалото си и показала широкия златен обръч, който опасвал кръста й, и златната верига, която я приковавала към земята. Детето не се двоумило и бързо докоснало златния обръч с малката мраморна ръка. Тозчас веригите паднали на пода. От шума старецът се събудил и започнал да трие очите си, но принцесата прекарала пръсти по струните на лирата и той отново потънал в сън, заклюмал и жезълът се заизплъзвал от ръката му.

— А сега — казала тя — докосни жезъла му с мраморния си талисман.

Детето направило и това, жезълът паднал от ръката му и той потънал в дълбок сън. Принцесата внимателно поставила сребърната лира на дивана, като я подпряла върху главата на спящия магьосник. После докоснала струните, докато зазвучали в ушите му.

— О, всемогъщи дух на хармонията — казала тя, — окови съзнанието му във веригите на робството до идването на деня. А сега, следвай ме, мое дете, и ще видиш Алхамбра такава, каквато е била в най-славните си години, защото притежаваш магически талисман, който ще ти разкрие всички вълшебства.

Санчика мълчаливо тръгнала след принцесата. Излезли през отвора на подземието, минали през мостовата кула и Портата на справедливостта и оттам през Plaza de los Aljibes, или площада и влезли в крепостта.

Тя била пълна с мавританска войска, конници и пехота, строени в редици с развети знамена. На портата стояла кралската стража и редица от чернокожи африканци с извадени ятагани. Никой не проронвал нито дума и Санчика безстрашно следвала своята водачка. Удивлението й се увеличило, когато влезли в кралските чертози, където самата тя била отгледана. Ярката луна осветявала всички зали, дворове и градини като слънце, но гледката била съвсем различна от тази, с която тя била свикнала. По стените на стаите не личали петната и разрухата от времето. Вместо паяжини, сега там висели скъпи коприни от Дамаск, а позлатените орнаменти и мавърски рисунки били възвърнали първоначалния си блясък и свежест. Залите, вместо да бъдат голи и неподредени, били обзаведени с канапета и дивани, покрити с най-редки материи, извезани с бисери и обшити със скъпоценни камъни, а всички фонтани в дворовете бликали.

В кухните отново кипяла трескава дейност. Усърдни готвачи приготовлявали призрачни блюда, печели и варели въображаеми яребици и ярки; забързани слуги разнасяли насам-натам сребърни подноси, отрупани с лакомства, и ги подреждали за чудно пиршество. В Двора на лъвовете се тълпели стражи и придворни, както по времето на маврите, а в горния му край, в Залата на правосъдието, седял на трон Боабдил, заобиколен от своите царедворци, и поклащал призрачния си скиптър. Независимо обаче от всичките тези тълпи и видимата суетня, не се чували ни гласове, ни стъпки; само плясъкът на фонтаните нарушавал среднощната тишина. Малката, няма от възхита Санчика обикаляла двореца след своята водачка, докато стигнали до портал, водещ към подземните проходи, които минавали под голямата кула Комарес. От двете страни на портала била поставена по една статуя на нимфа, изваяна от алабастър. Главите им били извърнати, а погледите сочели към едно и също място в подземието. Омагьосаната принцеса се спряла и казала на детето да се приближи.

— Тук има една голяма тайна, която искам да ти разкрия като благодарност за вярата и смелостта ти. Тези загадъчни статуи гледат право към огромното съкровище, зазидано тук в стари времена от един мавърски крал. Кажи на баща си да разкопае мястото, където са вперени погледите им, и ще открие нещо, което ще го направи по-богат и от най-богатия човек в Гранада. Само твоите невинни ръце обаче, с помощта на талисмана, който притежаваш, могат да преместят съкровището. Помоли баща ти да го използува предпазливо и да отдели част от него за отслужване на всекидневни литургии, с чиято помощ да се освободя от нечистата магия.

След тези думи принцесата повела детето към градинката Линдаракса, която се намира съвсем близо до подземието със статуите. Луната потрепвала върху водата на самотен фонтан в средата на градинката и обсипвала с нежна светлина цедратовите и портокалови дръвчета. Красивата принцеса откъснала едно миртово клонче и го обвила като венец около главата на детето.

— Нека това ти напомня за тайната, която ти разкрих, и бъде доказателство, че всичко, което съм ти казала, е истина. Моето време изтече и трябва да се връщам в омагьосаната зала. Не идвай с мен, за да не те сполети зло. Сбогом. Запомни каквото ти казах и нека отслужват литургии за моето спасение.

След тези думи тя влязла в някакъв тъмен проход, който минавал над голямата кула, и повече не се появила.

Някъде откъм колибите под Алхамбра, пръснати из долината на Даро, се чуло кукуригане на петел и бледа ивица светлина се появила над планините на изток. Излязъл лек ветрец и из дворовете и коридорите се разнесъл звук, като че шумели сухи листа, а вратите една след друга започнали да се затръшват.

Санчика се върнала по местата, които дотолкова скоро гъмжали от призрачното множество, но Боабдил и безплътните му царедворци си били отишли. Луната осветявала празни зали и галерии, загубили своето мимолетно великолепие, потъмнели и разрушени от времето и потънали в паяжини. Прилеп прехвърчал в бледата светлина, от езерото изкрякала жаба.

Санчика се забързала към отдалеченото стълбище, което водело към скромното жилище на семейството й. Както винаги вратата била отворена, тъй като Лопе Санчес бил твърде беден, за да се нуждае от резе или ключалка. Тя допълзяла до сламеника си, сложила миртовия венец под възглавницата и скоро заспала.

Сутринта детето разказало на баща си всичко, което му се било случило. Лопе Санчес обаче го възприел като най-обикновен сън и дори се присмял на доверчивостта й. После се заел с обичайната си работа в градината, но съвсем скоро дъщеричката му дотичала задъхана и извикала:

— Татко! Татко! Виж миртовия венец, който мавърката постави на главата ми.

Лопе Санчес зяпнал от изумление, тъй като стъбълцето на миртовото клонче било от чисто злато, а всяко листенце — от искрящ смарагд! Тъй като нямал голям опит със скъпоценните камъни, той нямал и представа за истинската стойност на венеца, но видяното било достатъчно, за да се убеди, че той е значително по-материален от веществото, от което обикновено са направени сънищата, и че във всеки случай от съня на детето има някаква полза. Първата му грижа била да задължи дъщеря си да пази пълна тайна, въпреки че за това можел да бъде спокоен, тъй като нейното благоразумие далеч надхвърляло възрастта и пола й. След това се запътил към подземието, където стояли статуите на двете алабастрови нимфи. Забелязал, че главите им са обърнати в една посока и погледите им — вперени в една и съща точка във вътрешността на сградата. Лопе Санчес не можел да не се възхити от този толкова хитроумен начин да се опази една тайна. Прекарал мислена линия от очите на статуите до мястото, в което гледали, направил знак върху стената и си отишъл.

Цял ден обаче съзнанието му било отвличано от хилядите грижи. Гледал да се навърта, та поне отдалеч да вижда статуите, и изстивал от ужас, че тайната на богатството може да бъде разкрита. Всяка стъпка, която наближавала мястото, го карала да се разтреперва. Би дал мило и драго само да може да обърне главите на статуите в обратна посока, като забравял, че стотици години нимфите са гледали все нататък и това на никого не е направило впечатление.

„Да ги вземат мътните — мислел си той, — всичко ще издадат. Нима някой нормален човек е чувал за толкова странен начин за опазване на съкровища?“

Чуел ли да се приближава някой, той бързо се отдалечавал, сякаш това, че дебнел наоколо, можело да събуди подозрение. После предпазливо се връщал и надничал, за да провери дали всичко си е на мястото, но при вида на статуите отново закипявал от негодувание.

— Ох, ето ги, стоят си и все гледат, и гледат, и гледат точно там, където не трябва. Да ги вземат дяволите дано! И те са като всички жени — ако нямат език да издрънкат нещо, непременно ще го направят с очите си.

Най-после за негово облекчение дългият, изпълнен с вълнения ден, приключил. Из пустите зали на Алхамбра вече не отеквали стъпки; и последният пътник прекрачил прага: резетата и ключалките на големия портал били спуснати и прилепът, жабата и бухалът постепенно се отдали на нощните си занимания в опустелия дворец.

Лопе Санчес обаче изчакал нощта доста да напредне и чак тогава се осмелил да отиде с малката си дъщеричка в залата на двете нимфи. Заварил ги да гледат все така многозначително и загадъчно към тайното скривалище на съкровището. „С ваше позволение, прекрасни дами — помислил си той, докато минавал между тях, — сега ще ви облекча от товара, който кой знае как е угнетявал духа ви през последните два-три века.“ След това се захванал за работа в тази част на стената, където бил поставил знака си, и не след дълго попаднал на скрита кухина, в която имало две големи порцеланови делви. Опитал се да ги извади, но те не помръднали, докато не ги докоснала невинната ръка на малката му дъщеричка. С нейна помощ той ги измъкнал от нишата и за най-голяма своя радост открил, че са пълни с мавритански жълтици, сред които имало украшения и скъпоценни камъни. Още преди съмване успял да ги пренесе в жилището си и двете статуи-пазителки останали с очи все така вперени в празната стена.

И така, най-неочаквано Лопе Санчес забогатял, но както се случва обикновено, богатството му донесло и хиляди грижи, за съществуването на които той дотогава дори не предполагал. Можел ли по безопасен начин да пренесе съкровището на друго място? Можел ли дори само да му се порадва, без да събуди подозрение? При това сега за пръв път в живота му страхът от крадци занимавал мисълта му. С ужас гледал несигурното си жилище и се заел да барикадира вратата и прозорците, но и след тези предпазни мерки не можел да спи спокойно. От обичайната му веселост не останала и следа; вече нямал готови шеги и песни за своите съседи и с една дума се превърнал в най-нещастното същество в Алхамбра. Старите му приятели забелязали тази промяна, съжалили го от все сърце и Започнали да го изоставят, като си мислели, че сигурно е изпаднал в нужда и има опасност да ги моли за помощ. Изобщо не предполагали, че единственото му нещастие било богатството.

Жената на Лопе Санчес споделяла тревогите му, но за разлика от него намирала утеха в религията. При това обаче трябваше да споменем, че тъй като Лопес бил нерешителен и дребен човечец, жена му била свикнала за всички сериозни неща да търси съветите и помощта на своя изповедник брат Симон — здрав, широкоплещест, синебрад и кръглоглав свещеник от близкия манастир на Свети Франциск, който между другото бил духовният утешител на половината съпруги от околността. Освен това се ползувал с голямо уважение сред монахините от най-различни метоси, които му се отблагодарявали за духовните услуги, като непрекъснато му подарявали от ония дребни деликатеси и лакомства, които се правят по женските манастири, като фини сладкиши, вкусни бисквити и бутилки с ароматните питиета, известни като незаменими възстановители след пости и бдения.

Така че брат Симон благоденствувал, докато изпълнявал задълженията си. Загладената му кожа блестяла на слънцето, когато в зноен ден изкачвал стръмнината на Алхамбра, но независимо от закръгления му вид, възлестото въже около кръста му говорело за сурова самодисциплина; множеството му сваляло шапки като пред огледало на благочестието и дори кучетата надушвали мириса на святост, който излъчвали дрехите му, и виели от колибките си, когато минавал.

Такъв бил брат Симон, духовният утешител на хубавичката жена на Лопе Санчес, и тъй като отецът-изповедник е и домашен довереник за всички обикновени испанки, той скоро бил запознат под най-строга тайна с историята за скритото съкровище.

Като чул новината, свещеникът широко отворил очи, зяпнал и се прекръстил. Замълчал за миг, а после казал:

— Моя духовна дъще, знаеш ли, че съпругът ти е извършил двоен грях? Грях и към държавата, и към църквата! Съкровището, което е заграбил за себе си, разбира се, принадлежи на короната, защото е намерено в кралските владения. От друга страна обаче това богатство е друговерско, измъкнато, така да се каже, от самите ръце на сатаната и затова трябва да се предаде на църквата. Но все пак нещата биха могли да се оправят. Донеси да видя миртовия венец.

Когато добрият отец го видял, очите му заблестели повече отвсякъде от възхищение пред големината и красотата на смарагдите.

— Като първи плод на откритието — казал той — това трябва да бъде използувано за благочестиви цели. Ще го закача за оброк пред образа на Свети Франциск в нашия параклис и още тази нощ горещо ще му се помоля мъжът ти да може спокойно да притежава своето богатство.

Добрата съпруга се зарадвала, че ще може да се помири с небето на толкова ниска цена, а свещеникът пъхнал венеца под расото си и със свети стъпки се отправил към манастира.

Когато Лопе Санчес се прибрал, тя му разказала за случилото си. Той ужасно се ядосал, защото не споделял нейната набожност и от известно време тайно скърцал със зъби по време на домашните посещения на свещеника.

— Жено, какво си сторила? — извикал той.

— Какво?! — отвърнала добрата му стопанка. — Нима ми забраняваш да облекчавам съвестта си пред моя изповедник?

— Не, жено, изповядвай толкова от собствените си грехове, колкото ти е угодно, но изкопаването на тези пари си е мой грях и съвестта ми съвсем не се измъчва от тежестта му.

Но нямало полза да се вайка; тайната била издадена и като разсипана върху пясък вода не можела да се върне обратно. Единствената им надежда била свещеникът да не я разгласява.

На следващия ден, докато Лопе Санчес бил навън, на вратата плахо се почукало и брат Симон влязъл със скромно и смирено изражение върху лицето.

— Дъще — казал той, — молих се горещо на Свети Франциск и той чу молитвите ми. Някъде късно през нощта светецът ми се яви на сън, но лицето му беше смръщено. „Защо — попита той — ми се молиш да се откажа от кралско съкровище, когато виждаш колко е беден параклисът ми? Иди в къщата на Лопе Санчес, измоли от мое име част от мавърското злато, с което да осигуриш два свещника за главния олтар, а после му кажи, че може спокойно да притежава остатъка.“

Когато добрата жена чула за това видение, прекръстила се благоговейно, отишла до скривалището, където Лопе Санчес държал съкровището, напълнила голяма кожена кесия с мавритански жълтици и я дала на свещеника. Светият отец я дарил с достатъчно благословии, макар и добре заплатени, че да стигнат и за рода й, и за цялото й потомство, после пуснал кесията в ръкава на одеждата си, скръстил ръце на гърдите си и си излязъл с израз на смирена благодарност.

Когато Лопе Санчес чул за това второ дарение на църквата, едва не изгубил ума си от ярост.

— О, нещастен аз! — извикал той. — Какво ще стане с мен?

Ето така малко по малко ще ме оберат, ще ме разорят и ще ме докарат до просешка тояга!

Жена му положила огромни усилия да го успокои, като му напомнила за многобройните богатства, които все още му оставали, и го убеждавала, че било много мило от страна на Свети Франциск да се задоволи с толкова малко.

За нещастие брат Симон трябвало да подсигури доста бедни роднини, да не говорим за половин дузина здрави кръглоглави сирачета и мизерствуващи бездомничета, за които се бил нагърбил да се грижи. Ето защо той започнал да повтаря посещенията си всеки ден с молби от Свети Доминик, Свети Андрей, Свети Яков, докато клетият Лопе бил доведен до отчаяние и разбрал, че не се ли измъкне от лапите на светия отец, ще трябва да направи оброк на всички светии от календара. Затова решил да събере остатъка от богатството си, да замине тайно през нощта и да се засели в друга част на кралството.

След като решението било взето, той си купил за целта едно яко муле и го завързал в мрачното подземие на Кулата със седемте етажа — точно на мястото, откъдето се твърди, че в полунощ излиза Белюдо, призрачният безглав кон, който префучава из улиците на Гранада, преследван от глутница демони. Лопе Санчес почти не вярвал на тази история, но разчитал, че поради ужаса, който предизвиквала, нямало голяма вероятност някой да наднича в подземното жилище на призрачния жребец. Изпратил семейството си през деня със заръката да го дочакат в едно отдалечено село в равнината. Когато нощта напреднала, той пренесъл съкровището в подземието на кулата и след като го натоварил на мулето, внимателно се заспускал по-тъмната улица.

Честният Лопе бил взел всички мерки и ги пазел в най-строга тайна, като направил изключение само за вярната на сърцето си съпруга. Обаче вероятно по пътя на чудното прозрение те станали известни и на брат Симон. Усърдният отец разбрал, че нечестивото съкровище започва да му се изплъзва от ръцете, и то завинаги, и решил да се възползува още веднъж от него в името на църквата и Свети Франциск. Съответно, когато камбаните ударили за animas[1] и цяла Алхамбра се усмирила, той се измъкнал от манастира си, минал през Портата на справедливостта и се скрил сред розовите и лаврови храсти, които растели отстрани на главния път. Там останал и започнал да брои ударите на часовника, който биел на всеки четвърт час, и да се вслушва в злокобното бухане на кукумявки и далечния лай на кучета, долитащ от циганските пещери.

Най-после чул тропот на копита и през сумрака на надвисналите клонки макар и немного ясно видял жребец, който се спуснал по пътя. Разпален, отецът се разкискал при мисълта за номера, който се готвел да погоди на честния Лопе. Запретвайки полите на одеждата си и гърчейки се като котка, която дебне мишка, той изчакал, докато жертвата му дошла точно пред него. Тогава изскочил от зашуменото си прикритие, поставил едната си ръка върху врата, а другата на задницата на животното и като направил отскок, на който можел да завиди най-опитният ездач, се метнал на седлото.

— А-ха! — извикал пъргавият отец. — Сега ще разберем кой по-добре я играе тази игра.

Едва думите излезли от устата му и конят започнал да хвърля къчове и да се изправя на предни и задни крака, а после с пълна скорост се понесъл надолу по хълма. Отецът се опитал да го спре, но напразно. Заблъскал се от скала в скала, от храст в храст; одеждите му станали на парцали и заплющели на вятъра. Клоните на дърветата шибали обръснатото му теме, драките безмилостно го дерели. И за да станат ужасът и отчаянието му по-пълни, забелязал, че по петите го следва глутница от седем раздиращи се от лай хрътки. Чак тогава светият отец разбрал, че всъщност е яхнал ужасния Белюдо!

И така, като жива илюстрация на древната поговорка „Дяволът дърпа, попът не пуска“, се носели те по главния път, после пресекли Plaza Nueva, подминали пазара и заобиколили Бибарамбла. И едва ли е имало ловец, който така бясно да препуска след дивеча, или да вдига такава адска олелия. Напразно отецът призовавал на помощ всички светии от календара, че и светата Дева. Всяко споменаване на подобно име действували на Белюдо сякаш отново забивали в него шпори и го карало да подскача до височината на къщите. Цяла нощ клетият брат Симон бил подмятан насам-натам, наляво-надясно и накъде ли не, докато го заболял и последният кокал от тялото му, и колкото и да ни е тъжно да го споменем, свлякла му се доста кожа. Най-после кукуригането на петлите известило идването на деня. Щом го чул, призрачният жребец рязко завил и в пълен галоп се понесъл обратно към кулата си. Отново профучал през Бибарамбла, пазара, Plaza Nueva и алеята на фонтаните, а седемте кучета все така лаели, ръмжали, скачали и хлопвали челюсти до самите пети на ужасения отец. Стигнали кулата едновременно с появата на първия дневен светлик. Тук призрачният жребец хвърлил къч, отецът се преметнал презглава във въздуха, а той потънал в тъмното подземие, следван от адската глутница, и след оглушителната дандания се възцарила пълна тишина.

Нима някога подобен сатанински номер е бил изиграван на такъв свят отец? Един селянин, който отивал в ранни зори към нивата си, намерил нещастния свещеник да лежи под едно смокиново дърво недалече от кулата, но така натъртен и изтерзан, че не можел нито да продума, нито да помръдне. Много внимателно и грижовно го пренесли в килията му и решили, че е бил издебнат и пребит от разбойници. Трябвало да минат няколко дни, за да може отново да си служи с крайниците си, но междувременно се успокоявал с мисълта, че макар мулето със съкровището да му се е изплъзнало, все пак успял да се докопа до доста щедри порции от нечестивото имане. Първата му грижа, след като възстановил способностите си да се движи, била да погледне под сламеника, където бил скрит миртовият венец и кожените кесии със злато, измъкнати от набожната госпожа Санчес. Но какъв бил ужасът му, когато открил венец, само че от обикновено изсъхнало Миртово клонче, а кожените кесии били пълни с пясък и камъчета!

Въпреки цялата си мъка обаче брат Симон проявил благоразумие и удържал езика си зад зъбите, защото издаването на тайната би означавало да си докара подигравките на хората и наказание от игумена. Чак много години по-късно, едва на смъртния си одър, той разказал на изповедника си за своята нощна езда върху Белюдо.

След като Лопе Санчес напуснал Алхамбра, за него дълго време нищо не се чувало. Помнели го като веселяк и другар, макар и да се опасявали поради грижите и меланхолията, налегнали го малко преди тайнственото му заминаване, че бедността и отчаянието са го довели до някоя крайност. Няколко години по-късно един сакат войник, негов стар другар, бил в Малага и както вървял по улицата, бил съборен и за малко не загинал под колелата на карета, запретната с шест коня. Каретата спряла и един стар, разкошно облечен господин с перука на главата и сабя на кръста слязъл да помогне на клетия инвалид. Какво било учудването на последния, когато в лицето на тази знатна особа разпознал своя стар приятел Лопе Санчес, който, между другото, празнувал сватбата на дъщеря си Санчика с един от най-големите благородници на страната.

В каретата седели сватбарите: госпожа Санчес, вече станала кръгла като бъчва, била натруфена с пера, скъпоценности, бисерни и диамантени огърлици и пръстени на всеки пръст — с една дума, такава изискана премяна не била виждана от времето на Савската царица насам. Малката Санчика се била превърнала в жена и по хубост и изящество можела да се мери с всяка херцогиня, какво ти, направо с принцеса. До нея седял женихът — малко сбръчкан, тънкокрак и дребен, но това само доказвало знатния му произход, тъй като един истински испански благородник рядко е по-висок от три аршина. Бракът бил нагласен от майката.

Богатството не било вкоравило сърцето на честния Лопе. Той задържал стария си приятел няколко дни, гощавал го като крал, водел го по представления и кориди и накрая го изпратил доволен и предоволен, като му дал пълна торба с пари за него и още една, която да раздаде между старите му другари от Алхамбра.

Лопе винаги уведомявал, че имал богат брат, който умрял в Америка и му оставил някаква медна мина в наследство, но хитрите многознайковци от Алхамбра твърдят, че богатството му се дължи на факта, че е разкрил тайната, пазена от двете мраморни статуи. Трябва да отбележа, че тези толкова загадъчни нимфи продължават и до ден-днешен многозначително да гледат все в същата точка в стената, което навежда много на мисълта, че там може да е останало още някое скрито съкровище, заслужаващо вниманието на предприемчивия пътешественик, макар че други посетители, по-скоро всички жени, ги гледат с огромно задоволство като вечни паметници на факта, че и жените могат да пазят тайна.

Бележки

[1] Вечерна служба — Б.пр.

Край