Уошингтън Ървинг
Едноръкият комендант и войникът

Докато комендантът Manco, или Едноръкия поддържал образцова военна държава в Алхамбра, започнали да го дразнят обвиненията, непрекъснато отправяни срещу него, че крепостта му се е превърнала в гнездо на разбойници и contrabandistas. Най-неочаквано старият владетел решил да оправи нещата и се заловил здраво за работа, като изгонил цели безделнически гнезда от крепостта и от циганските пещери, от които околните хълмове приличали на пчелна пита. Изпратил и войници да патрулират по улиците и пътеките с нареждане да заловят всички подозрителни лица.

Една ослепителна лятна утрин патрул, състоящ се от сприхавия стар ефрейтор, отличил се в случая с нотариуса, от един тръбач и от двама редници, се бил разположил под градинската стена на Хенералифе, близо до пътя, който се спускал от Планината на слънцето. По едно време чули тропот на конски копита и мъжки глас, който пеел грубо, но доста мелодично стара кастилска бойна песен.

Скоро съзрели и здрав, обгорял от слънцето мъж, облечен в парцалива пехотинска униформа, който водел силен арабски жребец, покрит с мавърски чул.

Учуден от вида на този непознат войник, който се спускал от безплодната планина, повел жребец за юздата, ефрейторът пристъпил напред и му извикал:

— Кой е там?

— Приятел.

— Кой си ти и какъв си?

— Беден войник, който идва направо от бойното поле с пукната глава и празна кесия за награда.

Междувременно мъжът бил наближил и патрулът успял да го разгледа по-внимателно. Имал черна превръзка на челото, която заедно с мръсната му брада придавала доста кръвожаден вид на лицето му, но леко присвитите му очи блестели върху него с дяволито добродушие.

След като отговорил на патрула, войникът очевидно сметнал, че сега е негов ред да задава въпроси.

— Мога ли да попитам кой е този град, който виждам в подножието на хълма?

— Кой град ли? — извикал тръбачът. — Хм, не ти е чиста работата. Някакъв си се мотае из Планината на слънцето и пита за името на великия град Гранада!

— Гранада! Madre de Dios!^[1] Нима е възможно?

— Сигурно не е! — отвърнал тръбачът. — И сигурно не знаеш, че онова там са кулите на Алхамбра.

— Слушай, тръба такава — казал непознатият, — не се занасяй с мен. Ако наистина е Алхамбра, аз трябва да съобщя на коменданта някои много интересни неща.

— Ще имаш тази възможност — обадил се ефрейторът, — защото смятаме да те заведем точно при него.

Междувременно тръбачът бил хванал юздата на жребеца, двамата редници обезвредили ръцете на войника, ефрейторът застанал отпред, дал команда „Ходом — марш!“ и всички тръгнали към Алхамбра.

Опърпаният пехотинец и прекрасният арабски жребец, задържани от патрула, веднага привлекли вниманието на всички лентяи и клюкари от крепостта, които в ранна утрин се събират обикновено край кладенците и фонтаните. Колелото на водоема спряло своя ход и една размъкната слугиня със стомна в ръка останала да зяпа след ефрейтора, който преминавал със своя трофей. Постепенно зад ескорта се насъбрала пъстра свита.

Разменяли се многозначителни намигвания, кимвания и предположения. „Дезертьор е“ — казал някой; „contrabandista“ — твърдял друг: „bandolero“ — настоявали трети, докато се уточнили, че благодарение храбростта на ефрейтора и патрула му е заловен главатарят на опасна разбойническа банда. „Така, така — шепнели си дъртаците, — главатар или не, нека ако може да се опита да се измъкне от ръцете на коменданта, нищо че е еднорък.“

Комендантът се бил разположил в една от вътрешните зали на Алхамбра пред сутрешната си чаша шоколад в компанията на своя изповедник — дебел францискански свещеник от близкия манастир. Прислужвала му смирена черноока девица от Малага, дъщеря на неговата икономка. Носели се слухове, че девицата, въпреки цялата си смиреност, била една лукава и закръгленичка хитруша, която открила слабо място в желязното сърце на коменданта и го държала изцяло в свое подчинение. Но както и да е. Не бива да се вглеждаме прекалено отблизо в личния живот на могъщите владетели.

Когато му съобщили, че е заловен някакъв подозрителен тип, който се спотайвал около крепостта, че в момента е на двора, охраняван от ефрейтора, и чака благоволението на негово превъзходителство, гордостта колко е значим постът му издула гърдите на коменданта. Той пъхнал чашата с шоколада в ръцете на смирената девица, наредил да му донесат сабята с решетъчния ефес, запасал я на кръста си, засукал мустаци, седнал на голям стол с висока облегалка, придал си мрачен и заплашителен вид и наредил да доведат пленника. Въвели войника, все още здраво държан от двамата редници под охраната на ефрейтора. Изглеждал обаче решителен и самоуверен и на острия изпитателен поглед на коменданта отвърна с леко присвиване на очите, което в никакъв случай не доставило удоволствие на педантичния стар владетел.

— И така, пленнико — казал комендантът, след като известно време го разглеждал мълчаливо, — какво имаш да ни кажеш за себе си? Кой си ти?

— Войник, който идва направо от бойното поле и не носи нищо освен белези и рани.

— Войник… хм… пехотинец, ако съдя по облеклото ти. Разбрах, че имаш прекрасен арабски жребец. Предполагам, че и него си донесъл от бойното поле покрай белезите и раните.

— Ако ваше превъзходителство благоволи да ме изслуша, имам да ви разкажа нещо необикновено за този кон. Всъщност — най-чудното нещо, което сте чували, което при това засяга сигурността на крепостта, пък и на цяла Гранада. Но мога да го съобщя само лично на вас или в присъствието на хора, на които имате пълно доверие.

Комендантът се замислил за миг, след което наредил на ефрейтора и хората му да се оттеглят, но да останат пред вратата и да бъдат готови, ако ги извика.

— Този свят човек — казал той — е моят изповедник и можеш да говориш всичко в негово присъствие, а тази девойка — кимнал към прислужницата, която се помайвала наоколо, явно изгаряйки от любопитство, — тази девойка е много сдържана и благоразумна и може да й се довери всякаква тайна.

Войникът присвил очи и едновременно с това присмехулно изгледал смирената прислужница.

— Нямам нищо против — отвърнал той — девойката да остане.

Когато всички други се оттеглили, войникът започнал своя разказ. Бил красноречив и сладкодумен хитрец и владеел словото далеч по-добре, отколкото се предполагало по външния му вид.

— С позволение на ваше превъзходителство — казал той — аз съм, както споменах и преди, войник и съм видял доста тежка служба. Но срокът ми изтече, неотдавна се уволних от армията във Валядолид и се запътих пеша към родното си село в Андалусия. Снощният залез ме завари да пресичам една обширна суха равнина в Стара Кастилия.

— Чакай — извикал комендантът, — какви ги приказваш? Стара Кастилия е на около двеста-триста мили оттук.

— И така да е — отвърнал войникът хладнокръвно, — казах на ваше превъзходителство, че ще ви разправя необикновени неща, но не и толкова необикновени, колкото истински, в което ваше превъзходителство ще се убеди, ако благоволи да ме изслуша търпеливо.

— Продължавай, пленнико — казал комендантът и засукал мустак.

— След като слънцето залезе — продължил войникът, — започнах да се оглеждам и да си търся място за пренощуване, но докъдето погледът ми стигаше, нямаше и следа от жилище. Разбрах, че ще се наложи да си стъкмя постеля на голата земя, като използувам раницата си за възглавница, но ваше превъзходителство е стар боец и знае, че за човек, участвувал във война, една прекарана под небето нощ не е голямо изпитание.

Комендантът кимнал в знак на съгласие и извадил носната си кърпа от решетъчния ефес, за да прогони някаква муха, която бръмчала около носа му.

— И така, ето накратко какво се случи по-нататък. Продължих напред още няколко мили, докато стигнах до един мост, прехвърлен над дълбок дол, където течеше тънка струйка вода, почти пресушена от летния зной. В единия край на моста имаше мавританска кула, изцяло разрушена в горната част, но с добре запазено подземие в основите. „Ето — помислих си аз — удобно място за почивка.“ Спуснах се до поточето и дълго пих, тъй като водата беше чиста и сладка, а аз умирах от жажда. После извадих от торбата си глава лук и няколко корички, които представляваха всичката ми храна, седнах на един камък до потока и започнах да вечерям с намерение след това да се подслоня за през нощта в подземието на кулата. И това щеше да бъде чудесен подслон за човек, идващ направо от бойното поле, както ваше превъзходителство, който е стар боец, може да предположи.

— По мое време с радост съм се задоволявал и с много по-малко — казал комендантът и върнал носната си кърпа в ефеса на сабята си.

— Докато кротко си дъвчех коричките — продължил войникът, — чух, че нещо се размърда в подземието. Ослушах се: беше тропот на конски копита. След малко от една врата в основите на кулата недалеч от потока излезе някакъв човек, който водеше силен жребец за юздата. Тъй като единствено звездите светеха, не можах да го видя ясно. Стори ми се подозрително, че се спотайва из развалините на някаква кула в това диво и усамотено място. Можеше да бъде най-обикновен пътник като мен, можеше да бъде contrabandista, можеше да бъде bandolero! Какво от това? Благодарение на бога и на моята бедност нямах нищо за губене, затова спокойно продължих да хрускам коричката.

Той заведе коня до водата, съвсем близо до мястото, където стоях, така че имах чудесна възможност да го разгледам. За моя изненада беше облечен като мавър със стоманена броня и лъскав шлем, който различих по отблясъците на звездите върху него. Конят му също беше покрит с броня по мавърски обичай и имаше големи и широки стремена. Та той, както ви казах, го заведе до потока, където животното потопи главата си почти до очите и пи, докато започнах да мисля, че ще се пръсне.

— Друже — казах му, — жребецът ти добре пие. Хубав знак е, когато един кон смело потапя муцуната си във водата.

— Ама как няма да пие — отвърна непознатият с мавритански акцент, — има цяла година, откакто е пил за последен път.

— Кълна се в Свети Яков^[2]! — възкликнах аз. — Това надминава дори и камилите, които съм виждал в Африка. Но слушай, ти ми приличаш на войник. Ще седнеш ли с мен да споделиш войнишката ми трапеза?

Между другото, чувствувах нужда от другар на това самотно място и бях склонен да се задоволя и с компанията на друговерец. Освен това, както на ваше превъзходителство е добре известно, един войник никога не се интересува от вярата на своите спътници и в мирно време войниците от цял свят са другари.

Комендантът отново кимнал в знак на съгласие.

— И така, както вече казах, поканих го да сподели вечерята ми, каквато и да беше, тъй като най-обикновеното възпитание го изисква.

— Нямам време да спирам, за да ям или пия — каза той, — защото до сутринта трябва да измина дълъг път.

— В коя посока? — попитах.

— Андалусия.

— Точно по моя път. И след като не искаш да се спреш и да похапнеш с мен, може би ще ми разрешиш да се кача на коня ти и да го яздим заедно. Виждам, че е силно животно и съм сигурен, че може да носи и двама ни.

— Съгласен съм — отвърна воинът. Пък и нямаше да е нито учтиво, нито подобаващо на един войник да ми откаже, особено след като му бях предложил да сподели вечерята ми. И така, той се метна на седлото, а аз седнах зад него.

— Дръж се здраво — каза ми. — Жребецът ми се носи като вятър.

От обикновен ход конят скоро премина в тръс, от тръс в галоп и от галоп в някакъв лудешки бяг. Струваше ми се, че камъни, дървета, къщи — всичко отлита зад гърба ми в страшна бъркотия.

— Кой е този град? — попитах го.

— Сеговия.

Едва тези думи бяха излезли от устата му и кулите на Сеговия се изгубиха от погледа ни. Изкачихме планината Гуадарама, спуснахме се покрай Ескориал, заобиколихме стените на Мадрид и префучахме през равнините на Ла Манча. По този начин изкачвахме хълмове и се спускахме в долове, край кули и градове, всички потънали в дълбок сън, префучавахме през планини, равнини и реки, едва видими на звездната светлина.

Ще бъда обаче по-кратък, за да не отегчавам ваше превъзходителство. Воинът внезапно спря близо до някаква планина.

— Пристигнахме — каза той. — Това е краят на нашето пътуване.

Огледах се, но не забелязах никакви следи от жилища; виждаше се само входът на някаква пещера. Докато се оглеждах, забелязах множество хора, някои на коне, други пеша, но до един облечени като маври, да пристигат от всички посоки на света, сякаш носени от вятъра, и да потъват във входа на пещерата като пчели в кошера си. Преди да успея да попитам каквото и да било, воинът заби дългите си мавърски шпори в хълбоците на коня и се смеси с тълпата. Тръгнахме по стръмен и криволичещ път, който се спускаше чак до недрата на планината. Постепенно в далечината започна да проблясква някаква светлинка, като че бе първият светлик на зората, но източника й не можех да открия. Ставаше все по-ярка и по-ярка и вече можех да виждам всичко около себе си. Отляво и отдясно забелязах входовете на дълбоки пещери като помещения в оръжеен склад. В някои имаше закачени на стените щитове, шлемове, брони, копия и ятагани; в други по земята на купища беше струпано военно снаряжение и лагерна екипировка.

Сигурно, ваше превъзходителство, след като сте стар боец, щеше да ви стане много приятно при вида на такова огромно количество военни запаси. В други пещери пък имаше дълги редици от конници, въоръжени до зъби, с насочени копия и развети знамена, готови да влязат в бой, но всички неподвижно застинали на седлата като статуи. Другаде по земята спяха бойци, налягали до конете си, а пехотинци стояха на групи и чакаха да влязат в строя. И всички бяха облечени в старовремски мавърски доспехи.

Но да не удължавам излишно разказа си, ваше превъзходителство. Накрая влязохме в огромна пещерна зала, или може би ще е по-правилно, ако кажа дворец, с грубо одялани каменни стени, целите изпъстрени със златни и сребърни жилки и искрящи от диаманти, сапфири и всякакви други скъпоценни камъни. В горния край върху златен трон седеше мавърски крал, заобиколен от своите придворни и стража от чернокожи африканци с извадени ятагани. Всички, които продължаваха да се тълпят вътре, а броят им възлизаше на хиляди и хиляди, минаваха по един пред трона и засвидетелствуваха почитта си. Някои от тълпата бяха облечени във великолепни роби без нито едно петно или недостатък и искрящи от скъпоценности; доспехите на други бяха излъскани до блясък; докато трети имаха раздърпани и покрити с плесен дрехи и разкривени, очукани и ръждясали брони.

До този момент си бях сдържал езика, тъй като ваше превъзходителство добре знае, че на войника не подобава да задава много въпроси, когато е на служба, но повече не можех да издържам.

— Извинявай, друже — попитах, — но какво означава всичко това?

— Това — отвърна боецът — е едно велико и страшно тайнство. Знай, християнино, че пред себе си виждаш двора и армията на Боабдил, последния крал на Гранада.

— Какво ми приказваш? — извиках. — Боабдил и дворът му са били прокудени от тези земи преди стотици години и всички са умрели в Африка.

— Така е записано в лъжливите ви хроники — отвърна мавърът, — но знай, че Боабдил и бойците му, които последни са се сражавали за Гранада, до един са затворени в планината в следствие на силна магия. А кралят и армията, напуснали Гранада по време на отстъплението, са били само една призрачна свита от духове и привидения, на които било позволено да приемат такъв вид, за да заблудят християнските владетели. И освен това, трябва да ти кажа, приятелю, че цяла Испания е подвластна на тази силна магия. Няма пещера в планините, самотна наблюдателница в равнините, или разрушен замък по хълмовете, в чиито подземия да не спят омагьосани бойци и да не чакат от векове да се изкупят греховете, заради които аллах е допуснал царството да се изплъзне от ръцете на правоверните. Веднъж в годината, в навечерието на празника Свети Йоан, те се освобождават от магията и от залез до изгрев слънце им е разрешено да идват тук и да засвидетелствуват почитта си към своя повелител. Така че тълпите, които видя да нахлуват в пещерата, са мюсюлмански бойци, излезли от своите убежища, пръснати из цяла Испания. Що се отнася до мен, ти видя разрушената кула до моста в Стара Кастилия, където съм посрещнал стотици зими и лета и където отново трябва да се върна на зазоряване. А батальоните от конници и пехотинци, строени в съседните пещери, са омагьосаните защитници на Гранада. В книгата на съдбата е написано, че когато срокът на магията изтече, Боабдил ще слезе от планината начело на тази армия, ще възвърне трона си в Алхамбра и господството си над Гранада и след като събере омагьосаните воини от всички краища на Испания, ще завземе отново полуострова и ще възстанови мюсюлманската власт.

— И кога ще стане това? — попитах го.

— Само аллах знае. Надяваме се, че денят на избавлението е близо, но в момента Алхамбра е в ръцете на един бдителен комендант и непоколебим стар боец, известен с прозвището Едноръкия. Докато такъв воин командува най-предните позиции и е готов да отблъсне първия удар, боя се, че Боабдил и неговата армия трябва да са доволни, че спокойно почиват върху оръжието си.

Тук комендантът така изправил тялото си, че постигнал идеалния перпендикуляр, понаместил сабята си и засукал мустак.

— Но да не удължавам излишно разказа си и да не отегчавам ваше превъзходителство. Боецът, след като ми беше обяснил тези неща, слезе от коня. „Почакай тук и пази жребеца ми, докато отида и превия коляно пред Боабдил“ — каза ми и се смеси с тълпата, която се блъскаше пред трона. „Какво да правя? — помислих си, когато останах сам. — Да чакам ли тук, докато този неверник се върне и ме понесе отново върху тоя таласъм, един господ знае накъде, или да използувам момента и да напусна това общество на привидения?“

Един войник бързо взема решения, както на ваше превъзходителство е добре известно. Колкото до коня, той принадлежеше на заклет враг на вярата и кралството ни и според законите на войната ми се полагаше като плячка. И така, прехвърляйки се от задницата върху седлото, хванах юздите, забих дългите шпори в хълбоците му и го насочих в обратна посока на тая, от която бяхме дошли. Докато се носехме покрай неподвижните мюсюлмански батальони, стори ми се, че чувам дрънчене на оръжие и далечен човешки говор. Накарах жребеца още веднъж да опита шпорите и удвоих скоростта. Сега вече ясно чувах зад гърба си звук, който наподобяваше напорите на буреносен вятър и тропота на хиляди копита. Настигна ме неизброима тълпа. Повлякоха ме напред, изхвърлиха ме от пещерата и хилядите сенки се разлетяха по четирите посоки на света.

В цялата тази въртележка и суматоха съм паднал на земята в несвяст. Когато дойдох на себе си, видях, че лежа на билото на някакъв хълм, а до мен стои арабският жребец. Изглежда, че като съм падал, ръката ми се е закачил за юздата, което, предполагам, му е попречило да се понесе към Стара Кастилия. Ваше превъзходителство лесно може да разбере учудването ми, когато се огледах и видях, — че наоколо растат индийски смокини, живи плетове от столетници и други характерни за южния климат растения, а под мен се издига голям град с кули, дворци и величествена катедрала.

Внимателно се спуснах от хълма, повел жребеца за юздата, тъй като се боях отново да го яхна от страх да не ми изиграе някой хитър номер. И така, по пътя срещнах вашия патрул, от който научих, че градът под мен е Гранада и че всъщност се намирам пред самите стени на Алхамбра, крепостта на страховития Еднорък комендант, ужаса за всички омагьосани мюсюлмани. Щом чух това, реших веднага да потърся ваше превъзходителство, да ви осведомя за всичко, което съм видял, и да ви предупредя за подмолната опасност, която ви заобикаля, за да можете навреме да вземете мерки и да защитите крепостта си, а и цялото кралство от тази подземна армия, спотаена в самите недра на земята ни.

— Кажи ми, друже, ти, който си стар боен ветеран и си видял толкова много служба — рекъл комендантът, — как би ме посъветвал да действувам, за да предотвратя това зло.

— Не е редно един скромен редник, прост войник, да си мисли, че може да поучава командир с далновидността на ваше превъзходителство, но ми се струва, че ваше превъзходителство може да нареди да зазидат здраво всички пещери и дупки из планината, така че Боабдил и армията му да останат завинаги затворени в подземната си обител. А ако и добрият отец — добавил войникът, като почтително се поклонил и набожно се прекръстил — освети тези barricadas^[3] с благословията си и постави кръстове, реликви и образи на светци, мисля, че те ще издържат на силата на всички друговерски магии.

— Несъмнено от тях ще има голяма полза — казал свещеникът.

Комендантът поставил ръката си на кръста с длан, подпряна върху ефеса на сабята, приковал поглед във войника и леко заклатил глава ту на едната, ту на другата страна.

— Значи, приятелю, ти наистина смяташ, че можеш да ме баламосваш с тези фантасмагории за омагьосани планини и маври? Мълчи, пленнико! Нито дума повече! Може и да си стар боец, но ще разбереш, че си имаш работа с още по-стар боец, когото не можеш лесно да измамиш. Хей, стражи! Оковете този човек във вериги!

Смирената прислужница щяла да каже някоя дума в защита на пленника, но комендантът само с един поглед я накарал да замлъкне.

Докато го завързвали, един от стражите напипал нещо издуто в джоба му и измъквайки го, установил, че е дълга кожена кесия, която изглеждала добре натъпкана. Хванал я за единия й край и я изтърсил на масата пред коменданта. И надали някога торбата на някой мародер е съдържала такова великолепие. Изсипали се пръстени, скъпоценни камъни и бисерни броеници, искрящи от диаманти кръстове и огромно количество древни жълтици, някои от които издрънчали на пода и се изтърколили до най-отдалечените ъгли на стаята.

За известно време се наложило правораздаването да се прекрати; всички се втурнали след бляскавите бегълци. Единствено комендантът, който бил просмукан от истинска испанска гордост, запазил величественото си държание, макар че очите му издавали леко вълнение, докато и последната монета не била върната в кесията.

Свещеникът не бил толкова спокоен. Цялото му лице пламтяло като пещ, а очите му искрели и проблясквали при вида на кръстовете и броениците.

— Ах ти, кощунствуваща отрепко! — извикал той. — От кой храм или църква си обрал тези свещени реликви?

— Нито от едното, нито от другото, свети отче. Ако някой е извършил кощунство, това трябва да е станало в древни времена от воина друговерец, за когото ви споменах. Тъкмо се канех да кажа на негово превъзходителство, но той ме прекъсна, че след като задигнах коня на войника, свалих окачената на седлото кожена торба, в която, според мене, се намираше плячката от неговите набези в ония времена, когато маврите са прегазвали страната ни.

— Чудесно! А сега ще те разквартирувам в едно от помещенията на Алените кули, които, макар и да не са омагьосани, ще те пазят не по-зле от която и да е пещера на твоите омагьосани маври.

— Нека ваше превъзходителство направи така, както смята — за необходимо — отвърнал невъзмутимо затворникът. — Аз ще съм благодарен на всяка квартира, която ваше превъзходителство ми отпусне в крепостта. Един войник, който е участвувал в битки, както ваше превъзходителство знае, не е придирчив към жилището си. Стига да разполагам с един уютен затвор и редовни дажби, все някак ще успея да се чувствувам удобно. Ще ви замоля само, докато ваше превъзходителство проявява такава бдителност към мен, да наглеждате и крепостта си и да обмислите предложението ми за затваряне на входовете към планината.

Така сцената приключила. Пленникът бил отведен в един от затворите на Алените кули, арабският жребец — прибран в конюшните на негово превъзходителство, а кожената торба на войника — в касата на негово превъзходителство. Вярно е, че по отношение на последната свещеникът имал известни възражения. Той запитал дали не е по-редно свещените реликви да се поставят под попечителството на църквата, тъй като очевидно този кощунствен грабеж бил извършен именно там. Но тъй като решението на коменданта било окончателно, а пък той бил единственият пълновластен господар в Алхамбра, свещеникът благоразумно се оттеглил от спора, но решил да направи факта достояние на висшите църковни служители в Гранада.

За да обясним причината за тези бързи и твърде мерки, взети от Едноръкия комендант, трябва да съобщим, че по това време из съседната на Гранада планина Алпуксара била плъзнала банда разбойници, предвождани от дръзкия си главатар Мануел Бораско. Разбойниците имали навика да шетат из околността и дори влизали в града, предрешени по най-различен начин, за да събират сведения за отпътуването на керваните със стока или пътниците с по-добре натъпкани кесии, след което взимали мерки да ги причакат в някое отдалечено и уединено място по пътя им. Тези постоянни дръзки нападения привлекли вниманието и на правителството, в резултат на което била разпратена заповед да се проявява строга бдителност и да се арестуват всички подозрителни скитници. Едноръкият комендант проявявал особено усърдие поради непрестанните хули, отправяни по адрес на крепостта му, и сега не се съмнявал, че заловеният е страшен главорез от тази банда.

Междувременно историята се превърнала в основна тема за разговор не само в крепостта, но и в цяла Гранада. Приказвало се, че прочутият разбойник Мануел Бораско, ужасът на Алпуксара, бил паднал в ръцете на Едноръкия комендант и натикан в един от затворите на Алените кули. Затова всички, които били ограбени от него, се стекли да разпознаят мародера. Добре известно е, че Алените кули са построени встрани от Алхамбра върху един съседен хълм, а в дола, който го отделя от крепостта, минава главният път. Кулите нямали външни защитни стени и били охранявани само от един часовой. Прозорецът на килията, където бил затворен войникът, имал здрава желязна решетка и гледал към малък площад. Тук гражданите на Гранада се събирали да го гледат, като че ли бил смееща се хиена, хилеща се от клетката на някоя менажерия. Никой обаче не разпознал в негово лице Мануел Бораско, тъй като ужасният разбойник бил известен със зловещата си физиономия и в никакъв случай не присвивал очи така добродушно както затворникът. Идвали хора не само от града, но и от цялата околност, но за всички бил непознат и постепенно в главите на обикновените хора започнали да се зараждат съмнения дали в неговата история няма известна доза истина. Това, че Боабдил и армията му са затворени в планината, било познато предание, което старците били слушали от бащите си. Някои започнали да се изкачват на Планината на слънцето или по-скоро на Света Елена, за да търсят пещерата, спомената от войника. Открили и надникнали в дълбоката тъмна яма, която стига кой знае докъде и която е там и до ден-днешен — легендарният вход към подземното убежище на Боабдил.

Постепенно войникът станал популярен сред обикновените хора. Да си разбойник в планините въобще не се приема за позорен занаят в Испания, за разлика от всички останали страни; напротив, в очите на низшите класи това е признак на известно благородство. Освен това хората винаги са склонни да проявяват придирчивост към действията на по-висшестоящите от тях. Ето защо взели да мърморят срещу строгите мерки на стария еднорък комендант и да гледат на затворника като на мъченик.

На всичко отгоре, той самият бил забавен веселяк; имал готова шега за всеки мъж, който наближил прозореца му, и комплимент за всяка жена. Отнякъде бил изнамерил и една стара китара, с която седял до прозореца и пеел балади и любовни романси за най-голямо удоволствие на жените от околността, които вечер се събирали на площадчето, за да танцуват boleros под неговия съпровод. След като подрязал рошавата си брада, загорялото му лице започнало особено много да се харесва на нежния пол, а смирената прислужница на коменданта заявила, че никой не може да устои на погледа на присвитите му очи. Тази чувствителна девойка още от самото начало проявила дълбок интерес към съдбата му и след като направо се опитала да смекчи сърцето на коменданта, лично се заела да облекчи суровостта на наказанието. Всеки ден тя намалявала страданията му с някои трохи, изпаднали от масата на коменданта или измъкнати от собствения му килер, придружавани от време на време с бутилка „Валдепеняс“ или тежка „Малага“^[4] по избор.

Докато тази дребна измяна се извършвала в самото сърце на цитаделата на стария комендант, сред външните му врагове назрявала да избухне истинска открита война. Обстоятелството, че в предполагаемия разбойник е била открита торба със злато и скъпоценности, било докладвано в Гранада с много преувеличения. Въпросът за териториалната сфера на влияние бил веднага повдигнат от неговия заклет враг — управителя. Той твърдял, че затворникът е бил заловен извън пределите на Алхамбра, намиращи се под неговата власт. Затова предявявал претенции към тялото му и цялата spolia opima^[5] заедно с него. От своя страна свещеникът информирал Великия инквизитор за кръстовете, броениците и другите реликви, които съдържала торбата; пленникът веднага бил обвинен в скверни деяния, плячката — изисквана за църквата, а тялото му — за следващото auto da fe^[6]. Враждата ставала все по-остра. Комендантът побеснял и се заклел, че по-скоро ще обеси пленника си като шпионин, заловен в пределите на Алхамбра, отколкото да им го предаде.

Управителят заплашил, че ще изпрати едно отделение войници, за да прехвърлят затворника от Алените кули в града. Великият инквизитор също без колебание щял да изпрати от своите хора. Късно вечерта комендантът бил уведомен за техните планове. „Нека дойдат — казал той, — ще разберат, че съм ги изпреварил. Трябва да е голям ранобудник онзи, който иска да изненада един стар’ войник.“ Съответно веднага издал заповед на зазоряване пленникът да бъде преместен в главния затвор зад стените на крепостта. „И виж какво, дете мое — казал той на смирената прислужница, — почукай на вратата ми и ме събуди преди първи петли, за да мога лично да се заема с тази работа.“

Зората се пукнала, петлите кукуригали, но никой не потропал на вратата на коменданта. Слънцето се издигнало високо над планината и вече светело в прозореца му, когато утринните му сънища били прекъснати от стария ефрейтор, върху чието каменно лице се четял ужас.

— Няма го! Избягал е! — извикал задъхано ефрейторът.

— Кой го няма? Кой е избягал?

— Войникът… разбойникът… самият дявол, ако ме питате. Килията му е празна, но вратата е заключена. Никой не знае как е успял да се измъкне.

— Кой го е виждал последен?

— Вашата прислужница. Тя му занесе вечерята.

— Повикайте я веднага.

Тук възникнала нова бъркотия. Стаята на смирената девица също била празна и леглото й недокоснато. Нямало съмнение, че и тя е избягала с пленника, тъй като през последните няколко дни я били забелязали непрекъснато да разговаря с него.

Това откритие ранило коменданта право в сърцето, но още не бил успял да го преглътне и ново нещастие се стоварило отгоре му. Влизайки в кабинета си, заварил касата отворена, кожената кесия на войника — изчезнала, а покрай нея и две добре натъпкани торбички с дублони^[7].

Но как и в коя посока били потеглили бегълците? Един стар селянин, чиято колиба била до пътя, водещ към Сиерата^[8], съобщил, че точно преди зазоряване чул тропот от копитата на силен жребец, който заглъхнал в посока на планината. Погледнал през прозореца и в последния миг успял да зърне конника, пред когото седяла жена.

— Претърсете конюшните! — извикал Едноръкия комендант.

Претърсили ги. Всички коне били на местата си, с изключение на арабския жребец. На негово място за яслата била завързана една здрава тояга, а на нея висяла следната бележка: „Подарък на Едноръкия комендант от един стар боец“.

Бележки

[1] Света Богородице — Б.пр. ↑

[2] Свети Яков (исп. Сантяго) е покровител на Испания — Б.пр. ↑

[3] Заграждение, барикада — Б.пр. ↑

[4] Испански вина — Б.пр. ↑

[5] Spoliaopima(лат.) — ограбено богатство — Б.пр. ↑

[6] Autodafe(исп.) — публично изгаряне на еретици през Средновековието — Б.пр. ↑

[7] Стари испански златни монети — Б.пр. ↑

[8] Планинска верига (исп.) — Б.пр. ↑