Уошингтън Ървинг
Комендантът на крепостта и нотариусът

Някога, доста отдавна, комендант на Алхамбра бил един неустрашим стар воин, който бил загубил едната си ръка на бойното поле и затова навсякъде бил известен като el Gobernador Manco или Едноръкия комендант. Самият той се гордеел, че е стар войник, засуквал мустаците си нагоре чак до очите, имал чифт военни ботуши и сабя с големината на лопата, а носната си кърпичка слагал в решетъчния й ефес.

Освен това бил изключително горд и педантичен и твърдо държал на всичките си права и титли. По време на неговото управление неприкосновеността на Алхамбра като кралско владение и резиденция най-строго се спазвала. Никой не можел да влезе в крепостта с огнестрелно оръжие или дори със сабя или тояга, ако не притежавал някакъв чин, а всеки конник бил длъжен още от вратата да продължи пеша, като води коня’ си за юздата. И тъй като хълмът на Алхамбра се издига почти в средата на град Гранада, явявайки се, така да се каже, негов естествен израстък, сигурно всеки управител на областта е изпитвал известна досада, че трябва да се съобразява с тази „държава в държавата“, с това малко независимо укрепление в центъра на неговите владения. В нашия случай това изглеждало още по-оскърбително, от една страна, поради раздразнителността и завистта на коменданта, който вземал на мушка и най-дребния въпрос, свързан с властта и правораздаването, и от друга, поради разпуснатия и необуздан нрав на онези, които постепенно се били приютили в крепостта като в убежище и оттам системно тормозели и пакостели на честните градски жители.

Така че между управителя и коменданта горяла постоянна вражда, по-злостна от страна на последния, тъй като по-малкият от двама съседни владетели винаги държи повече за своето достойнство. Величественият дворец на управителя се издигал на Plaza Nueva^[1] точно в подножието на хълма на Алхамбра и пред него вечно марширували стражи или се суетели слуги и градски чиновници. Един издаден напред бастион на крепостта гледал право към двореца и на този бастион старият комендант често крачел напред-назад, здраво стиснал сабята си, и зорко следял своя съперник, както ястребът наблюдава плячката си от гнездото, свито в някое сухо дърво.

Винаги, когато комендантът слизал в града, това ставало с голямо перчене. Или яздел на кон, заобиколен от своите стражи, или се качвал във величествена карета — древно и тромаво испанско съоръжение, покрито с дърворезба и позлатена кожа и теглено от осем мулета, с подтичващи отстрани кочияши, придружители и лакеи. В тези случаи той се ласкаел от мисълта, че всеки, който го види, изпитва възхищение и страхопочитание като към кралски наместник, въпреки че градските шегаджии, особено онези, които се мотаели около двореца на управителя, били склонни да се подиграват на дребнавото му перчене и предвид, несдържания характер на поданиците му го поздравявали с прозвището „Кралят на просяците“. Един от най-плодоносните източници за спорове между тези двама неустрашими съперници била претенцията на коменданта за правото всички стоки, предназначени за него или гарнизона му, да преминават през града, без да бъдат обмитявани. Постепенно благодарение на това право контрабандата започнала да процъфтява. Цяло гнездо от contrabandistas се укривали из бордеите на крепостта и в безбройните пещери на околността и въртели оживена търговия с мълчаливото съгласие на войниците от гарнизона.

Бдителността на управителя се изострила. Той се консултирал с правния си съветник — лукав и коварен escribano, или нотариус, който се възрадвал на възможността да обърка стария комендант на Алхамбра и да го оплете в паяжината на правните’ тънкости. Посъветвал управителя да настоява за разрешение да проверява всеки конвой, преминаващ през градските порти, и съчинил дълго писмо в подкрепа на това право. Едноръкият комендант бил стар войник, прям и рязък и мразел всеки escribano повече и от дявола, а този специално — повече от всички други escribanos.

— Какво! — извикал той и свирепо засукал мустаци. — Нима управителят е накарал този драскач да ми причинява притеснения? Ще му покажа аз, че един стар войник няма да се смути от някакви си учени измишльотини!

После грабнал писалката и написал кратко и нечетливо писмо, в което, без да се унижава да влиза в спор, настоявал товарите да не се претърсват и заявявал, че ще си отмъсти на всеки митничар, който дръзне да се докосне до конвой, закрилян от флага на Алхамбра. Докато двамата държавни властници решавали този въпрос, случило се така, че едно муле, натоварено с провизии за крепостта, пристигнало един ден пред портата при Хенил, откъдето на път за Алхамбра трябвало да пресече едно от предградията на Гранада. Конвоят се охранявал от сприхав стар ефрейтор, който дълго бил служил при коменданта и бил човек по негов вкус, ръждив и твърд като стара толедска кама.

Когато приближили градските порти, ефрейторът поставил флага на Алхамбра върху товара и като изпънал тялото си в идеален перпендикуляр, продължил с вперен напред поглед, но нащрек като пес, пресичащ враждебна територия и готов всеки миг да изръмжи или да захапе.

— Кой минава там? — извикал часовоят.

— Войник от Алхамбра — отвърнал ефрейторът, без да обръща глава.

— Какво карате?

— Провизии за гарнизона.

— Минавай.

Ефрейторът продължил право напред, следван от конвоя, но не се бил отдалечил много, когато от будката изхвърчал цял отряд митничари.

— Хей ги! — извикал най-главният. — Мулетарю, спри и отвори пакетите.

Ефрейторът се извърнал и заел отбранителна позиция.

— Уважавайте знамето на Алхамбра — казал той. — Тези неща са за коменданта.

— Да вървят по дяволите и комендантът, и неговият флаг. Мулетарю, спри, казвам ти.

— Ако спреш конвоя, ще заплатиш с живота си! — извикал ефрейторът и заредил мускета си. — Мулетарю, продължавай.

Мулетарят шибнал силно животното, митничарят се хвърлил напред и сграбчил оглавника, при което ефрейторът насочил пушката си и го застрелял на място.

На улицата веднага настанала суматоха. Заловили стария ефрейтор и го обсипали с най-разнообразни ритници, удари и шамари, които обикновено се раздават от тълпата в Испания съвсем импровизирано, като предвкусване на следващите законни наказания. После го оковали в железа и го откарали в градския затвор, а на другарите му разрешили да продължат пътя си към Алхамбра, след като добре преровили целия товар.

Когато старият комендант чул за обидата, нанесена на флага му, и за задържането на ефрейтора, побеснял от гняв. Известно време вилнял из мавританските зали, фучал по бастионите и погледът му сипел огън и жупел върху двореца на управителя. След като първият пристъп на ярост му попреминал, изпратил искане да му предадат ефрейтора, тъй като единствено той имал право да съди деянията на подчинените си. Управителят, подпомогнат от перото на доволния escribano, изпратил подробен отговор, в който посочвал, че след като престъплението е извършено в пределите на градските стени и срещу един от неговите служители, случаят е от негова компетентност. Комендантът повторил искането си. Следващият отговор на управителя бил още по-дълъг шедьовър на правната находчивост. Комендантът все повече се разгорещявал и ставал все по-безапелационен в исканията си, управителят — все по-словоохотлив и спокоен в отговорите си, докато накрая лъвското сърце на стария войник не издържало и той изревал от ярост, че така са го оплели в мрежата на правните противоречия.

Докато коварният escribano се забавлявал за сметка на коменданта, той водел и делото срещу ефрейтора, заключен в тясната затворническа килия, с едно единствено обковано с решетки прозорче, зад чиито железа можел само да показва лицето си и да приема утешенията на приятелите си.

Планината от писмени свидетелски показания, прилежно събирана според испанските правни норми на неуморния escribano, старателно се трупала; накрая ефрейторът бил напълно смазан под нея. Обвинили го в убийство и го осъдили на обесване.

Напразно комендантът изпращал оплаквания и сипел заплахи от Алхамбра. Фаталният ден наближавал и ефрейторът бил откаран en capilla, това ще рече, в затворническия параклис, където винаги отвеждали подсъдимите в деня преди екзекуцията, за да могат да размислят за наближаващия край и да се покаят за греховете си.

Виждайки, че нещата са стигнали до крайност, старият комендант решил лично да се заеме с работата. За целта наредил да приготвят величествената му карета и заобиколен от охраната си, изтрополил надолу по улицата и влязъл в града. Спрял пред къщата на коварния escribano и го повикал да излезе.

Очите на стария комендант просветнали като въглени, когато видял как ликуващият пазител на закона се приближава към него, самодоволно ухилен.

— Нима е вярно това, което чувам — извикал той, — че се каните да екзекутирате един от моите войници?

— Всичко е според закона и най-строгите правни норми — отвърнал самоувереният escribano, като хихикал и потривал ръце, — мога да покажа на ваше превъзходителство писмените свидетелски показания по делото.

— Донеси ги тук — казал комендантът.

Нотариусът се втурнал към кантората си, доволен, че му се отдава нова възможност да демонстрира своята изобретателност пред твърдоглавия ветеран.

Върнал се с чанта, пълна с книжа, и с професионална словоохотливост започнал да чете дълго обвинение. Междувременно се била насъбрала тълпа и всички слушали с протегнати вратове и зяпнали уста.

— Моля ви, качете се в каретата, че от тази отвратителна тълпа не мога да ви чувам — казал комендантът.

Нотариусът едва бил влязъл в каретата, когато вратата се затръшнала и кочияшът изплющял с камшика. Мулета, карета и стражи се понесли напред с гръм и трясък, като оставили запячите зинали от учудване; при това комендантът не спрял, докато не затворил жертвата си в едно от най-дълбоките подземия на Алхамбра.

След това, съвсем по военному, изпратил бяло знаме с предложение за размяна на затворниците — ефрейтора за нотариуса. Гордостта на управителя била наранена. Той презрително отказал и веднага наредил да издигнат бесилка — висока и здрава — в средата на Plaza Nueva, за да бъде екзекутиран ефрейторът.

— Охо, такава ли е играта? — извикал Едноръкия комендант и веднага заповядал да издигнат бесило на самия край на големия бастион, надвиснал над площада. „Сега — написал той на управителя — можете да обесите моя войник, когато си поискате, но в мига, в който той се залюлее на площада, погледнете нагоре, за да видите как се клати и вашият escribano.“

Управителят бил непреклонен; на площада марширували войници, биели барабани, звъняла камбана. Огромно множество от зяпачи се събрало да наблюдава екзекуцията. От своя страна комендантът демонстрирал гарнизона си върху бастиона, а камбаната от Torre de la Campana, или Кулата на камбаната, отмервала последните мигове на нотариуса.

Жената на нотариуса разблъскала тълпата, следвана по петите от цялото си потомство бъдещи escribanos, и като се хвърлила в краката на управителя, замолила го да не жертвува живота на мъжа й и благополучието — нейното и това на рожбите й — заради своята гордост. „Защото вие твърде добре познавате коменданта — казала тя, — и знаете, че ще изпълни заплахата си, ако обесите войника.“

Управителят се трогнал от нейните сълзи и жалби и от крясъците на невръстното й потомство. Ефрейторът бил изпратен в Алхамбра под стража: в облеклото си за бесене приличал на монах с капишон, но главата му била гордо изправена и лицето твърдо като стомана. Както било споразумението, поискали в замяна нотариуса, но някогашният напорист и самоуверен пазител на закона бил измъкнат от подземието по-скоро мъртъв, отколкото жив.

Всичката му пренебрежителност и самонадеяност се били изпарили; твърдят, че почти цялата му коса била побеляла от страх и погледът му бил сведен и мрачен, като че ли все още усещал примката около шията си.

Комендантът сложил единствената си ръка на кръста и известно време го изучавал с ледена усмивка.

— Отсега нататък, приятелю — казал му, — удържай поривите си да изпращаш другите на бесилката и не бъди прекалено сигурен в собствената си безопасност, дори ако законът е на твоя страна. Но най-вече внимавай как друг път ще демонстрираш учеността си пред един стар войник.