Уошингтън Ървинг
Пътуването

През пролетта на 1829 година авторът на този разказ, кого го любопитството беше довело в Испания, предприе заедно с един свой приятел, член на руското посолство в Мадрид, едно пътуване без точно определен маршрут от Севиля до Гранада. Случайността ни беше събрала от далечни краища на света, а сходните ни интереси ни накараха да скитаме заедно из романтичните планини на Андалусия. Ако тези страници по някаква случайност попаднат в ръцете на моя приятел, където и да се намира в изпълнение на служебните си задължения — независимо дали се движи във великолепното дворцово общество, или размишлява за истинската красота на природата, — нека те му припомнят за нашите приключения, а заедно с тях да си спомни и за един човек, който никога няма да забрави неговата доброта и достойнства, колкото и далече да бъдем един от друг.

А сега, преди да започна разказа си, позволете ми предварително да спомена нещо за пейзажа и пътуването из Испания. Много хора са склонни да си я представят като южна страна с мек климат, с цялата пищна красота на чувствената Италия. Това съвсем не е така, макар че някои от морските провинции правят изключение, все пак в по-голямата си част тя е сурова страна, от която лъха меланхолия, със скалисти планини и обширни обезлесени равнини без нито едно дърво, неописуемо тихи и самотни, наподобяващи дивите пустинни области в Африка. Към цялата тази пустинна самотност се прибавя и отсъствието на птички, естествен резултат от липсата на горички и храсти. Виждат се лешояди и орли да кръжат над каменистите планини и да се извисяват над равнините, цели ята от срамежливи дропли крачат горделиво из степта, но множеството по-дребни птички, които оживяват пейзажа на други страни, се срещат в много малко провинции на Испания, и то най-вече в овощните и цветни градини около жилищата на хората.

В провинциите във вътрешността на страната пътникът от време на време се натъква на обширни пространства с пшеница, докъдето окото му стига, които се поклащат, веднъж зелени, друг път — голи и изгорели от слънцето, но погледът му напразно търси ръката, която е обработвала земята. Най-сетне той забелязва кацнало на стръмна могила или назъбен чукар някакво селце с рушащи се стени и порутена наблюдателна кула, която в стари времена е служела за крепост при гражданска война или мавритански нападения. Вследствие от някогашните грабежи на скитащите мародери в много части на Испания и до днес все още е запазен обичаят селяните да се събират заедно за обща защита.

По-голямата част от Испания е лишена от украсата на горички и лесове, както и от по-меката привлекателност на създаденото от човешка ръка, но в замяна на това от пейзажа й лъха някаква величественост и възвишеност. Той притежава нещо от характера на хората, които живеят там, и сега, след като познавам страната, мисля, че мога много по-добре да разбера гордия, жилав, умерен и въздържан испанец, неговото храбро предизвикателство към трудностите и презрението му към всякаква женственост у мъжете.

Освен това в суровите, прости черти на испанския пейзаж има нещо, което внушава чувството за възвишеност. Обширните равнини на Кастилия и Ла Манча, които се простират до хоризонта, събуждат интерес именно поради своята голота и необятност и крият нещо от тържествената величественост на океана. Като блуждае из тази безкрайна пустош, погледът се спира тук-таме на разпръснато стадо говеда, до което е застанал някой пастир, неподвижен като истукан, с дълга тънка гега, насочена като копие нагоре, или съзира безкрайна редица мулета, които се движат бавно като камилски керван през пустинята, или самотен пастир, нарамил широкоцевна пушка и малка кама, да броди из равнините. И така както страната, така и самият вид на хората и обичаите им приличат по нещо на арабските. Общата несигурност в страната се проявява в това, че всеки носи оръжие. Както пастирът в полето, така и овчарят в равнината носят мускета и камата си. Богатият селянин рядко се осмелява да тръгне за пазарния град без своето trabuco^[1] и евентуално със слуга до себе си — така именно, с приготовления като за война, се предприема и най-краткото пътуване.

Поради опасностите на пътя пътуването прилича на това на източните кервани, само че в малък мащаб. Arrieros^[2] или преносвачите се подреждат в конвой и в определения ден потеглят големи, добре въоръжени групи, а към тях се присъединяват и други пътници и така ги подсилват. По такъв примитивен начин се извършва търговията в страната. Мулетарят е обикновеният посредник при пътуване и по закон прекосява страната, като пресича полуострова от Пиренеите и Астурия до Алпухарас, до Серания де Ронда и чак до портата на Гибралтар. Той живее трудно, в постоянни лишения: в неговите alforjas^[3] от грубо платно са всичките му запаси от храна, а в малката му кожена манерка, която виси на предния лък на седлото, има вино и вода да утолява жаждата си през голите планини и безводните равнини. Нощем покривалото на мулето му служи за легло, а самарът — за възглавница. От ниското му, добре сложено мускулесто тяло лъха сила, лицето му е тъмно и загоряло, очите му са решителни, но спокойни освен когато в тях припламва внезапно чувство, държанието му е открито, мъжествено и любезно и той никога няма да ви подмине, без да ви поздрави тържествено „Dios guarde a usted! Vaya usted con Dios, caballero!“ — „Да ви пази бог! Бог да е с вас, господине!“

Тъй като много често тези мъже носят на мулето цялото си имущество, те държат оръжията си на седлата, да са им подръка и да могат да ги измъкват винаги, дори ако няма надежда да се защитят. Но това, че пътуват на големи групи, ги предпазва от много разбойнически банди и самотният бандолеро, въоръжен до зъби, яхнал своя андалуски кон, обикаля около тях като пират около търговски конвой, без да посмее да ги нападне.

Испанският мулетар има неизчерпаем извор от песни и балади, които правят вечното му странствуване по-приятно. Мелодиите са прости, необработени, само с по няколко извивки. Тях той пее на висок глас, в провлачен ритъм, седнал странично на мулето си, което сякаш слуша с безкрайна сериозност и пристъпва в ритъма на песента. Куплетите често са стари традиционни романси за маврите, или някоя легенда за светец, или някоя любовна песничка, или по-често балада за смел contrabandista или решителен bandolero, тъй като контрабандистът и разбойникът са поетични герои за обикновените испанци. Често песента на мулетаря е съчинена в момента и се отнася до някаква местна случка или епизод от пътуването. Този певчески и импровизаторски талант е много разпространен сред испанците и казват, че е наследен от маврите. Когато слуша тези песнички сред суровия самотен пейзаж, който те описват, придружени от време на време от звънчетата на мулетата, човек изпитва някакво огромно удоволствие.

Особено живописна е гледката на керван от мулета в някой планински проход. Първо се чуват звънците на водещите мулета, които с простата си песен нарушават тишината на прохода, или може би гласът на мулетаря, който подвиква на някое мудно или заблудено животно или пък пее традиционна балада, колкото му глас държи. Най-сетне виждате мулетата, които криволичат бавно по скалистото дефиле, като понякога се спускат от стръмни скали, така че се открояват в цял ръст на фона на небето, а понякога се изкачват с мъка нагоре по дълбоките урви под вас. Като приближат, вие различавате техните пъстри украшения от камгарни снопчета, пискюли и покривки за самара и докато преминават покрай вас, вечно готовото trabuco между товара и самара намеква за несигурността по пътищата.

Древното царство на Гранада, в което смятаме да проникнем след малко, е един от най-планинските райони в Испания. Огромни sierras, или планински вериги, лишени от храсти и дървета, изпъстрени с различни мрамори и гранити, възвисяват почернелите си от слънцето върхове на фона на тъмносиньото небе и все пак в тяхната камениста гръд се крият най-зелените и плодородни долини, където пустинята и градината се борят за надмощие и самата скала сякаш е принудена да ражда смокините, портокалите и цедратите^[4] и да разцъфтява с цветовете на миртата и розата.

В пустите проходи на тези планини видът на заградените отвсякъде градчета и села, построени като орлови гнезда сред скалите и заобиколени от мавритански назъбени бойни стени, или на разрушени наблюдателни кули, кацнали върху високи върхове, връща мислите назад към рицарското време на войните между християни и мохамедани и към романтичната борба за завладяването на Гранада. Като прекосява тези високи sierras, пътникът трябва често да слиза от коня си и да го превежда нагоре или надолу по стръмните и назъбени склонове, които приличат на счупени стъпала на стълба. Понякога пътят извива покрай шеметни пропасти, незащитени с парапет, който да предпазва от бездната, а после се спуска надолу по отвесни и опасни склонове. Понякога криволичи из каменисти barrancos, или клисури, издълбани от зимните порои — тъмната пътека на някой contrabandista, а от време на време злокобният кръст, паметник на грабежа и убийството, издигнат върху купчина камъни в някоя отдалечена част на пътя, предупреждава пътника, че е в свърталището на бандити и вероятно точно в този миг го дебне някой скрит bandolero.

Понякога, като следва извивките на пътя през тесните долини, той често се стряска от дрезгаво мучене и съзира над себе си в някоя зелена гънка на планината стадо яростни андалуски бикове, обречени на арената. Във вида на тези страхотни животни има нещо ужасно, те са дарени с невероятна сила, скитат из родните си пасища съвсем диви и почти никога не виждат човек. Те познават единствено самотния пастир, който се грижи за тях, и дори самият той не винаги смее да ги приближи. Глухото мучене на тези бикове и заплашителният им вид, като гледат надолу от високите скалисти планини, правят суровия пейзаж наоколо още по-страшен.

Несъзнателно се впуснах в много по-подробен разказ за пътуването из Испания, отколкото първоначално възнамерявах, но във всеки от спомените ми за полуострова има нещо романтично, което ми е много скъпо.

Беше първи май, когато аз и моят спътник се отправихме от Севиля за Гранада. Бяхме направили всички необходими приготовления за пътуването ни през планински райони, където пътищата са горе-долу като пътеки за мулета и твърде често са обезпокоявани от разбойници. Най-ценната част от багажа си изпратихме с нашите arrieros, оставихме си само дрехи, най-необходимите неща и пари за из път — достатъчно много, за да задоволим разбойниците, ако бъдем нападнати, и да се спасим от грубото отношение, което се прилага към прекалено хитруващите и безпарични пътници. Бяха наети два яки коня за удобството на един здрав двадесетгодишен бискайски момък, който трябваше да ни преведе през объркания лабиринт от планински пътища, да се грижи за конете ни, от време на време да ни прислужва и непрекъснато да ни пази, тъй като имаше голямо trabuco — карабина, с която да ни защищава от rateros — самотни разбойници, и той твърде много хвалеше оръжието си, макар че за срам на неговата войнишка чест трябва да призная, че обикновено то висеше незаредено на седлото му. Все пак, той беше предано, весело и добродушно същество, пълно със сентенции и поговорки, също като този идеал на оръженосците — известния Санчо, чието име дадохме на това момче, и като истински испанец, макар че се държахме с него като със спътник, той нито веднъж не пристъпи границите на почтителния тон, дори когато беше в най-весело настроение.

Така екипирани и съпровождани, ние се отправихме на път с истинското намерение да прекараме приятно. За пътника с такава нагласа Испания е великолепна страна, където дори и най-мизерната странноприемница е пълна с приключения като омагьосан дворец и всяко ядене само по себе си е цяло постижение! Нека другите да роптаят, че няма пътища с добре означени кръстовища, разкошни хотели и всички останали изискани удобства на една страна, цивилизована до скука и еднообразие, но аз предпочитам там да се катеря по планините, да скитам из тях, да ме води случайността — всичко това, което придава на романтичната Испания нотки на истинска авантюра.

Още първата вечер можахме да вкусим от това удоволствие. Пристигнахме след залез слънце в едно малко градче сред хълмовете след уморително пътуване из обширната безлюдна равнина, където неколкократно върху ни се изсипваха дъждове. В странноприемницата бяха отседнали група migueletes^[5], които кръстосваха страната, за да преследват разбойници. Появата на чужденци като нас беше нещо необикновено в това отдалечено градче. Нашият домакин, който си говореше с някакви свои стари приятели с кафяви пелерини, разгледа внимателно паспортите ни в един ъгъл на тази posada^[6], докато един alguacil^[7] си отбеляза някои неща на мъждукащата лампа. Паспортите ни бяха на чужди езици и това ги обърка, но нашият оръженосец им помогна в проучванията и преувеличи нашата важност с типичната за испанците тържественост. Междувременно ние великодушно раздадохме пури и това спечели сърцата на всички около нас. И не след дълго цялото това общество се суетеше възбудено, за да ни приеме добре. Самият corregidor^[8] ни поднесе почитанията си, а нашата домакиня с подчертана любезност внесе в стаята ни голямо кресло с тръстикова седалка, на което да се разположи важната особа. С нас вечеря командирът на патрула — весел, разговорчив и вечно засмян андалусец, който беше участвувал в един военен поход в Южна Америка и разказваше подвизите си в любовта и в боя с много надути фрази, като жестикулираше енергично и тайнствено въртеше очи. Той ни каза, че имал списък с имената на всички разбойници в страната и че възнамерява да издири тези кучи синове и в същото време ни предложи няколко от своите войници за ескорт. „Един е достатъчен, за да ви защити, señores^[9]. Разбойниците познават и мен, и моите хора. Видът само на един от тях е напълно достатъчен, за да всее ужас в една цяла sierra.“ Ние му благодарихме за предложението, но го уверихме в същия дух, че, пазени от нашия страховит оръженосец Санчо, не се боим от всички ladrones^[10] на Андалусия, взети заедно.

Докато вечеряхме в компанията на този самохвалко, дочухме звуци на китара и тракане на кастанети и скоро няколко гласа подеха позната мелодия. Всъщност нашият домакин беше събрал любителите певци и музиканти и селските хубавици от околността и вътрешният двор, или patio, на странноприемницата представляваше сцена на истинско испанско увеселение. Заедно с домакина, домакинята и командира на патрула ние знаехме местата си под арката на двора, китарата минаваше от ръка на ръка, а един много весел обущар пееше и свиреше като истински Орфей. Беше приятен човек с големи черни бакенбарди и с ръкави, навити до лактите. Той докосна китарата с майсторско умение и изпя няколко кратки любовни песнички с похотлива усмивка към жените, които явно го харесваха. След това за голямо удоволствие на зрителите танцува fandango^[11] с една закръглена андалуска. Но никое от присъствуващите момичета не можеше да се сравни с дъщерята на нашия домакин Пепита, която се беше измъкнала и беше успяла да се нагласи за случая. Втъкнала в косите си рози, тя игра чудесно bolero^[12] с един хубав млад драгун. Бяхме поръчали на домакина да раздаде безплатно вино и разхладителни напитки на цялата компания и все пак, въпреки че имаше пъстро общество от войници, мулетари и селяни, никой не премина границите на трезвото веселие.

Сцената би била интересна за художник — живописните групи танцьори, войниците в полувоенни униформи, селяните, загърнати в кафявите си пелерини. Не трябва да пропусна и стария мършав alguacil с къса черна наметка, който не забелязваше нищо наоколо, а си седеше в ъгъла и прилежно пишеше нещо на мъждукащата светлинка до огромната медна лампа, каквито може би е имало по времето на Дон Кихот.

Не пиша подробен и последователен разказ и не претендирам, че представям всички случки от няколкото дни, през които се скитахме из хълмове и долини, из тресавища и планини. Пътувахме като истински contrabandistas, като приемахме всичко, трудно или леко — такова, каквото беше, и общувахме с хора от всички класи и с всякакво положение под формата на някакво странно скитнишко приятелство. Така трябва да се пътува из Испания. Тъй като познавахме скромните запаси от храна в странноприемниците и пустинните местности в областите, през които преминава пътникът, ние се погрижихме, преди да тръгнем, да натъпчем добре със суха храна alforjas, или дисагите, на нашия оръженосец, а неговата bota, или манерка, с внушителни размери напълнихме до гърлото със специално вино от Валдепеняс. Тъй като за нас това бяха припаси по-важни дори от неговото trabuco, ние го посъветвахме зорко да ги пази и справедливостта изисква да призная, че неговият съименник, любителят на трапезата — самият Санчо, не би могъл да го надмине в предвидливостта му като снабдител. Въпреки че alforjas и bota бяха многократно и яростно нападани през цялото пътуване, те, изглежда, имаха чудотворното свойство никога да не остават празни, тъй като нашият бдителен оръженосец се грижеше да прибира всичко, останало от вечерната ни трапеза в странноприемниците, с което осигуряваше обяда ни на другия ден.

Какви разкошни обедни пиршества си правехме на зелената морава край някой поток или извор под сянката на дърветата и какви чудесни siestas^[13] прекарвахме върху плащовете си, постлани върху пасбището!

Веднъж по обяд спряхме за едно такова угощение на приятна зелена полянка, заобиколена от хълмове с маслинови дървета. Разстлахме плащовете си на тревата под един бряст до бълбукащо поточе, вързахме конете да пасат и Санчо извади своите alforjas с ликуващ вид. Те съдържаха всичко, което беше насъбрал през четиридневното ни пътуване, увеличено значително от запасите, които получихме в една богата странноприемница в Антекера. Нашият оръженосец почна да вади различни неща едно по едно, а те сякаш нямаха край. Най-напред се появи печена ярешка плешка, почти така хубава, както предишната вечер, после една цяла яребица, после голямо парче солена треска, завита в хартия, после остатък от шунка, после половин ярка, заедно с няколко франзели хляб и много портокали, смокини, стафиди и орехи. Неговата bota също беше отново напълнена с чудесно вино от Малага. Всеки път, когато изваждаше нещо ново от провизиите си, той се наслаждаваше на нашата изненада, тръшваше се на земята и се заливаше от смях. Нищо не доставяше по-голямо удоволствие на простодушния Санчо от това да го сравняват, заради предаността му към трапезата, с прочутия оръженосец на Дон Кихот. Той добре познаваше историята на Дон Кихот и както повечето обикновени испанци твърдо вярваше, че е истинска.

— Но всичко това се е случило много отдавна, нали, сеньор? — ми каза той един ден с въпросителен поглед.

— Да, много отдавна — отговорих аз.

— Да речем, преди повече от хиляда години? — И все още гледаше с несигурност.

— Струва ми се, че не са по-малко. Оръженосецът беше доволен.

Докато пирувахме, както вече описах, и се забавлявахме с простичките шеги на нашия оръженосец, към нас се приближи един самотен просяк, който приличаше почти на пилигрим. Явно беше много стар, с посивяла брада и се подпираше на тояга, но все пак възрастта не го беше превила — беше висок и изправен и личеше, че някога е имал хубава фигура. Беше с кръгла андалуска шапка, овчи кожух и кожени бричове, гамаши и сандали. Макар старо и закърпено, облеклото му беше прилично, а той се държеше мъжки и се обърна към нас с онази тържествена учтивост, която се забелязва у най-бедните испанци. Бяхме в подходящо настроение за такъв посетител и в изблик на моментно великодушие му дадохме малко пари, хубав пшеничен хляб и чаша от специалното ни вино от Малага. Прие ги с благодарност, но без каквато и да е раболепност. Като опитваше виното, той го повдигна на светлината, малко се изненада и сетне го гаврътна наведнъж. „От години не съм опитвал такова вино — каза той. — Ободрява старческото сърце.“ После, като погледна хубавия пшеничен хляб, каза „Bendito sea tal pan!“ — „Благословен да е този хляб!“, и го сложи в торбата си. Подканихме го да го изяде на място. „No, señores^[14] — отговори той. — Виното трябваше или да изпия, или да оставя, но хляба трябва да занеса в къщи и да го изядем заедно със семейството ми.“

Нашият Санчо потърси погледите ни и като прочете в тях позволение, даде на стареца доста неща от нашата трапеза при условие да седне и да се нахрани.

И така той седна на известно разстояние от нас и започна да яде бавно, спокойно, прилично и с достойнство, както подобава на един идалго. Изобщо в поведението на стареца имаше някаква умереност и спокойна самоувереност, които ме караха да мисля, че е видял и по-добри дни; а в езика му, макар и съвсем обикновен, от време на време се появяваше някоя живописна и почти поетична фраза. Взех го за разорен благородник. Грешах — това не беше нищо друго освен вродената учтивост на испанеца и склонността към поетична мисъл и израз, които често се срещат сред най-нисшите слоеве на този умен народ. Каза ни, че петдесет години бил овчар, но сега останал без работа и без пари. „Когато бях млад — каза той, — нищо не можеше да ме уязви и разтревожи. Бях винаги весел, но сега съм седемдесет и девет годишен и при това просяк, и сърцето започва да ми изневерява.“

И все пак той не беше истински просяк; съвсем отскоро нуждата го беше докарала до това морално падение и той ни разказа трогателно за борбата между глада и гордостта, когато за пръв път го сполетяла презряната нищета. Връщал се от Малага без пари, отдавна не бил слагал залък в устата си, а прекосявал една от големите равнини на Испания, в която имало само няколко къщи. Почти примрял от глад, той почукал на вратата на една venta, или провинциална странноприемница. Отговорили му: „Perdone usted, por Dios, hermano!“ — „За бога, братко, извинявай!“ — обикновено в Испания така отказват на просяк.

— Тръгнах си — каза той — със срам, по-голям от глада ми, тъй като все още бях твърде горд. Стигнах до дълбока бързотечна река със стръмни брегове и изпитах изкушението да се хвърля в нея. За какво да живее такъв ненужен стар нещастник като мене! Но когато бях съвсем близо до водата, си спомних за светата Дева, обърнах се и си тръгнах. Продължих да вървя, докато видях близо до пътя едно имение; минах през портата и влязох в двора. Вратата на къщата беше затворена, но на един прозорец стояха две млади сеньори. Приближих се и помолих за милостиня. „Perdone usted, por Dios, hermano!“ — и прозорецът се затвори. Измъкнах се от двора, но гладът ме повали и сърцето ми не издържа. Помислих си, че часът ми е ударил, и затова легнах до портата, предадох се на светата Дева и като покрих главата си, приготвих се да умирам. Малко след това господарят на къщата се завърна. Като ме видя да лежа до портата му, той откри главата ми, смили се над побелелите ми коси, отведе ме в къщата си и ме нахрани. И така, señores, виждате, че човек винаги трябва да вярва в закрилата на Девата.

Старецът беше на път за родното си място Арчидона, недалеч по билото на стръмна скалиста планина. Той посочи към развалините на стар мавритански замък:

— В този замък — каза той — живял един мавритански крал по време на войните на Гранада. Кралица Исабела го нападнала с голяма войска, но кралят я изгледал презрително от височината на своя замък и започнал да й се подиграва! Тогава Девата се явила на кралицата и я повела с войската й през планината по някакъв тайнствен, непознат дотогава път. Когато мавърът я видял да идва, бил така изумен, че се хвърлил с коня си в една урва и станал на пух и прах. Следите от коня му — каза старецът — се виждат и до днес на ръба на скалата. Погледнете, señores, ей там е пътят, по който са се изкачили кралицата и нейната войска. Оттук прилича на тясна ивица нагоре по склона, но чудото е в това, че макар и да се вижда от разстояние, когато приближите, изчезва!

Идеалният път, който той ни посочи, несъмнено беше песъчлива клисура, която изглеждаше тясна и ясно очертана от разстояние, но от близо ставаше широка и се губеше.

Сърцето на стареца все повече се сгряваше от виното и гощавката и той ни разказа още една история — за заровеното съкровище под замъка на мавританския крал. Неговата собствена къща била близо до самия замък. Кюрето и нотариусът три пъти сънували съкровището и отишли да копаят на мястото, което видели насън. Собственият му зет чул шума от кирките и лопатите им през нощта. Никой не разбрал какво открили; внезапно забогатели, но запазили тайната. И така веднъж в живота си старецът бил съвсем близо до сполуката, но бил обречен никога да не заживее с нея.

Забелязал съм, че легендите за закопано от маврите съкровище, каквито се срещат из цяла Испания, се разказват предимно от най-бедните. Именно по този начин добрите хорица се залъгват с видения, които компенсират липсата на най-насъщното. Жадният сънува извори и пълноводни потоци, гладният — великолепни трапези, а бедният — купища скрито злато. Всъщност няма нищо по-чудно от въображението на просяка.

Последното нещо, което ще ви разкажа от пътуването, е една вечер в градеца Лоха. Това е известен с войнствения си дух граничен пункт от времето на маврите, който отблъснал Фердинанд от стените си. Там е била крепостта на стария Алиатар, тъст на Боабдил, когато ревностният ветеран предприел със зет си това гибелно нашествие, завършило със смъртта на главатаря и пленяването на монарха. Лоха се намира в един пустинен нарязан планински проход на бреговете на река Хенил всред скали и горички, морави и градини. Хората сякаш още пазят смелия войнствен дух на старото време. Нашата странноприемница подхождаше на мястото. Държеше я млада хубава вдовица от Андалусия, чиято спретната basquina^[15] от черна коприна, украсена по края с продълговати мъниста, подчертаваше движенията на грациозното й тяло и заоблените й гъвкави нозе. Стъпваше уверено и живо, погледът й беше огнен, а кокетството в нейното държание и различните украшения показваха, че е свикнала да й се възхищават.

Имаше брат, с когото много си приличаха и бяха почти на една и съща възраст. И двамата представляваха съвършени модели за maja и majo^[16] от Андалусия. Той беше висок, енергичен, с хубава фигура, маслинов тен, тъмни лъчезарни очи и къдрави кестеняви бакенбарди, които се срещаха под брадичката му. Беше изискано облечен с късо сако от зелено кадифе, ушито съвсем по мярка, щедро украсено със сребърни копчета, а от всеки джоб се подаваше бяла носна кърпа. Панталоните му бяха от същата материя с редица копчета от бедрата до коленете. На врата си имаше розова копринена кърпа, прихваната с халка, която падаше върху хубава риза, с широк платнен колан с висящи краища на кръста, botines, или гети, от най-висококачествена червеникавокафява кожа, елегантно изработени и отворени на прасеца, за да се виждат чорапите, и червеникавокафяви обувки, които подчертаваха добре оформеното стъпало.

Както стоеше до вратата, един конник приближи и двамата заговориха тихо и сериозно. Беше облечен по подобен начин и почти със същото изящество, мъж около тридесетте, широкоплещест, със силно изразени римски черти, красив, макар и малко сипаничав, с независим, решителен и някак дързък вид. Якият му черен кон беше украсен с пискюли и особена парадна сбруя, а зад седлото висяха две старинни широкоцевни пушки. Приличаше на един от онези контрабандисти, които бях виждал из планините на Ронда, и очевидно добре се разбираше с брата на моята домакиня, нещо повече — ако не греша, той беше предпочитаният ухажор на вдовицата. Всъщност цялата странноприемница и обитателите й имаха контрабандистки вид, а в един ъгъл до китарата стоеше широкоцевна пушка. Конникът, когото споменах, прекара вечерта в тази posada и изпя въодушевено няколко дръзки планински романса. Докато вечеряхме, се появиха двама бедни отчаяни астурианци и помолиха за храна и постеля. Нападнали ги разбойници като се връщали от панаир в планината, отмъкнали им коня с цялата стока, взели им парите и повечето дрехи, набили ги, задето оказали съпротива, и ги оставили насред пътя почти голи. Моят другар с присъщата си щедрост незабавно нареди да им дадат вечеря и легло и им даде пари, за да им помогне да се върнат в къщи.

С напредването на нощта тези dramatis personnae^[17] се увеличаваха. Бавно влезе едър мъж на около шестдесет години, със здраво телосложение и поведе разговор с нашата домакиня. Беше с обикновено андалуско облекло, дълга сабя подмишница, големи мустаци и в целия му вид имаше нещо високомерно и надуто. Изглежда, всички се отнасяха към него с голяма почтителност.

Нашият Санчо ни подшушна, че това е дон Вентура Родригес, най-големият герой на Лоха, прочут със своята храброст и сила. По време на френското нашествие изненадал шестима заспали кавалеристи. Първо им взел конете, а после ги нападнал със сабята си. Няколко убил, а останалите пленил. За този подвиг кралят му отпуснал по една песета дневно (една пета от дуро или долар) и го удостоил с титлата „дон“.

Беше ми забавно да слушам високопарния му език и да го гледам как се перчи. Очевидно той беше истински андалусец — смел, но едновременно с това склонен към самохвалство. Сабята беше винаги в ръката му или подмишницата. Винаги я носеше със себе си така, както дете носи куклата си, наричаше я своята света Тереса и казваше, че когато я изтегли, „tiembla la tierra!“ — земята трепери.

Стоях до късно да слушам разговорите на тази пъстра група хора, които общуваха с непринудеността в една испанска posada. Чухме песни за контрабандисти, истории за разбойници, за подвизите на guerrillas^[18] и мавритански легенди. Последните разказа нашата хубава домакиня, която описа съвсем поетично infiernos, или дяволските квартали на Лоха — тъмни пещери, където подземните потоци и водопади издават тайнствени звуци. Обикновените хора разправят, че там имало зазидани секачи на пари още от времето на маврите и че там мавританските крале криели своите съкровища.

Ако това е целта на този разказ, можех да изпъстря страниците му със случки и картини от нашите странствувания, но повече ме привличаха други теми. Като пътувахме по този начин, най-сетне се измъкнахме из планините и навлязохме в красивата vega^[19] на Гранада. Тук, на брега на малка рекичка, спряхме да похапнем в една маслинова гора. В далечината се виждаше старата мавританска столица, оживена от червеникавокафявите кули на Алхамбра, а високо горе над нея блестяха като сребро заснежените върхове на Сиера Невада. Денят беше безоблачен, а студеният планински ветрец правеше горещината по-поносима. След като хапнахме, постлахме пелерините си и направихме нашата последна сиеста, унасяни от жуженето на пчелите по цветовете и песните на гривяците от близките маслинови дървета. Когато знойните часове отминаха, поехме отново на път и след като преминахме през алоеви плетища, индиански смокини и множество градини, към залез слънце стигнахме до портата на Гранада.

* * *

За пътешественика, който обича историята и поезията, дворецът Алхамбра в Гранада е на такава почит, както Кааба или свещената Мека за всички истински мюсюлмански пилигрими. Толкова легенди, истории, истински или измислени, толкова песни и романси, испански и арабски, за любов, война и рицарство са свързани с това романтично място! Ето защо читателят може да разбере нашия възторг, когато скоро след пристигането ни в Гранада губернаторът на Алхамбра ни позволи да се настаним в свободните покои на мавританския дворец. Не след дълго спътникът ми беше повикан по служба, но аз останах там няколко месеца, омагьосан от този старинен, вълшебен замък. Последвалите записки са резултат от този чудесен период, когато се чувствувах като омагьосан. Ако те могат да придадат на въображението на читателя частица от магическото очарование на това място, той няма да съжалява, че е поскитал известно време с мене из легендарните зали на Алхамбра.