Елисавета Багряна
Зовът на морето

1

ТИ БИВАШЕ БЕЗБУРНО, светло, бисерно — когато

през утрините на това далечно лято,

събудена от крясъка на чайките, по покривите кацащи, —

от уличните продавачи,

или пък от сирената провлачена

на параход, пристигнал в тихото пристанище, —

очи отварях и те гледах, без да стана,

като картина, в правоъгълника на прозореца ми прикована.

 

Обичах въздуха ти, влажен, остър и солен,

със мириса на риба и на водорасли напоен.

Лежех на пясъка под слънцето, додето

червени кръгове пред погледа ми заиграваха.

Не мислех. Не желаех нищо повече, но ето —

на хоризонта малък дим от параход минаващ

разкъса сънното спокойствие веднаж

и вниза първия кинжал в сърцето ми —

копнежа за далечните морета,

за пътищата, режещи нашир земята и надлъж,

за материците и островите — за света —

прашинка пред вселената и вечността,

но вечност непостижна и вселена тук, за мене.

О, тези утрини! И тези сънища, и тази жажда

да бъдеш вечно млад, безгрижен и свободен,

които слънцето, водата, въздуха ти, Черноморие, пораждат

и като бели пари над света разнася вятърът безреден…

2

КОГАТО СЕ ПЛАКНЕШ, спокойно и светло огряно

и златния пясък обливаш с елмазена влага,

и мълком пред своята горда възлюбена слагаш

венци-водорасли и бели огърлици пяна…

 

Когато разстилаш — със сребърни чайки обшита —

атлазната мантия, снела цвета на небето,

и сякаш примамваш, от сладостна нега обзето,

към своята светла безкрайност, гальовно разкрита.

 

Тогава обичам — люляна над твоята бездна,

във лодката гърбом да легна, очи да притворя,

да сещам през клепките слънцето някъде горе

и в лека забрава потънала, в сън да изчезна.

 

Но после, когато бучащо и гневно се мяташ

и с ярост подронваш крайбрежните черни скали,

и сякаш във своята паст да погълнеш земята,

съзвало си всички стихии, страхотни и зли…

 

Когато, изплашени, чайките бягат високо

и някъде в мрака сирени злокобно зоват,

и малките лодки рибарски в измамна посока

се блъскат и тънат без помощ, без вест и без път,

 

тогава в мен пламва безшумната жажда на риска —

със своите мънички сили да вляза в борба

и с дръзко разкрити очи да те гледам отблизко —

тъй както се вглеждам и боря със свойта съдба!

3

КЪМ ХОРИЗОНТА — светъл и свободен —

отплава, а след него в залива остана бяла диря.

В това пристанище минават малко параходи,

сирени рядко свирят,

стихията на мощния трафик тук не кипи

и кеят не гъмжи от блъскащи се хора и тълпи.

 

Аз мисля за световните пристанища големи,

отдето параходите преокеански път поемат,

понесли баснословни стоки или пасажери

— и бедни емигранти, и милионери, —

едните тръгнали към новите земи злато да дирят,

а другите да го пилеят — в старите.

На тези кораби, като на някакви чудовищни кантари,

световните блага се балансират.

 

Аз мисля още за тези млади хора,

изпити от копнеж и умора

в големите задушни градове,

които тайна страст — морето и далечността — зове.

Завърнали се вечер в къщи

след фабрики, училища и канцеларии,

те скришом стари атласи разгръщат

и тръгват мислено —

към разните пристанища и гари,

към свежите зелени острони на Океания,

към всички градове,

където няма да отидат никога,

и шепнат като влюбени магнитните названия:

Бомбай, Сидней, Панама, Порто Рико…

4

АКО НЕ БЯХ ЖЕНА, бих всичко тук оставила

и тръгнала бих в тези тежки дни

към нов живот, под градуса на нови ширини.

Бих служила на някой параход, що плава

сред континентите като подвижен малък свят,

кръстосващ океанските простори

под небосклон, с тропически съзвездия обсят,

и всеки ден меняващи се климати и фауни, и флори…

 

Бих може би била далече някъде сега,

в незнаен залив котва хвърлила,

на разноземни знамена сред пъстрата дъга,

под слънце, що като жарава европейската ми кожа пърли.

 

Дорде товарят в тъмните хамбари

кафе, памук, банани или вълна,

които западните столици като лами безследно ще погълнат —

без близки, без познати, без другари,

по улиците на пристанищния град бих скитала,

загубена срез разнокожите му жители,

тело между телата на тълпата,

заляла булеварди, тротоари,

сред чужди — чужда, непозната.

 

Бих влязла вечерта в моряшки бар на кея,

де въздухът е гъст и син от сънища и дим,

да виещета се от страст хармоника зове и пее

и бляска през стъклото фар неуловим.

 

Там пила бих наздравица с моряци непознати

и стискала им бих ръцете силни и корави

като на истински приятели и братя

                        — до новото отплаване!

5

КАТО СЪРМЕНА МРЕЖА на някой невидим рибар,

маранята на юли трепти над морето.

Твоят поглед е пак устремен, просветлен, лъчезарен,

в него блика и свети сърцето съгрето.

 

Като риби игарещи — люспести, ситни вълни

се надбягват, догонват и бляскат преплетени.

Един бял албатрос отлетя подир тях в далнините —

отлетя твоя поглед, разперил криле.

 

Към кои ширини, към кой бряг и към кой океан

твоя скитнишки дух неспокоен избяга?

Има слънце тропическо в твоите пори набрано

и по устните сол, и в косите ти влага…