Елисавета Багряна
Заминаване

В ушите още оня шум от гълъбите на площада,

усещам още жегата от стъпалата на „Сан Марко“,

зениците се свиват още, сякаш загоряла ярко,

слепи ги в слънчевия блясък пламналата му фасада.

 

Но влакът вече ме отвлича и ми пее без пощада —

че цял живот не ще забравя тази пладня странножарка,

че тя през дни студено-зли като мираж ще ми се мярка,

че на света такава радост може би веднъж се пада…

 

А в този час, аз знам, отвъд е нежнорозово морето,

Венеция трепти, огряла с цветовете на кристала,

и някъде запял е там един гондолиер несретен.

 

Но ето края на канала — с тъмна застояла пяна.

Венеция, в сърцето ми последна обич осияла,

над твоята лагуна светла пада вечер кадифяна.