Елисавета Багряна
Пасторал

ДОКАТО ШУМИ над нас шатъра на зеления дъб

и като ясно море се вълнува младата трева,

докато слънцето догори върху планинският ръб

и кукувицата отчете — нашия живот, невям…

 

Доде трае този ден, който не ще се върне за нас,

притвори очи за миг и изслушай — като на шега —

старинния пасторал, нежен като песента на саз,

изпят преди много векове — като че от мен сега.

 

ТИ, КОЙТО в летния зной уморено от пътя не бягаш

и като мене, в леса — хладен не дириш подслон.

Ти, който носиш в ръце, като жезъл, попътна тояга,

който по хълма вървиш — сякаш възлизаш на трон.

 

Кой е рода ти, не знам, но ела — и от дъбови листи

аз ще ти сложа венец. Кой си, не искам да знам:

Пан, олимпиец, пират ли, дошъл сред водите златисти

белите кораби ти пепел да сториш и плам…

Слушай: царица да бях, бих ти дала аз своето племе,

вожд да му бъдеш и цар — ти, моя поглед сразил. —

Пастирка малка сега — е сирашкия жребий мой земен,

стадото мое брои — три само бели кози…