Гео Милев
Среднощ над Темза

Над пъстрий водовърт от нощни светлини

жълти, фенери, дим — простира се нощта,

прозирна и самотна, и на висини

с тайнствени ръце, високо над света,

като свещен съсъд, издига в самота

на „Свети Павел“ тъмнозеления купол.

 

Заплетени от век в стъкла и дим, и лампи —

                        скитат

безсънните тълпи на вавилоновия град:

и стенят; ала кой ще чуй какво те питат?

и ще чуят ли те сами — любимите от нас —

глас от всевишна песен?

 

Аз виждам ви очите, всички вас

ви знам, но там, но там:

кой устни ще отвори, кой ще отвори:

„Не, аз не знам, не знам!“

А свети Павел ням,

с един надменен жест отдръпва се назад

зад непрогледните завеси на среднощний здрач,

като че някъде в пожарен блян унесен.

 

Тъй скитат, цяла нощ — под огън — тълпите с

                        непрестанен плач.