Гео Милев
Кръстьо Сарафов

Ти носиш в себе си една ужасна и прекрасна есен:

 

Надвесени дъги от мъченическо сребро —

луна — прожектор — ултравиолет:

                        Блед —

в миг посред страшна тишина

настръхват две окаляни ръце —

по тях петна от розова детинска кръв:

— О майко, как пращяха неговите кокалчета!

И ето втората луна:

надвесени дъги от мъченическо сребро —

и шепота на ужасение.

И ето третата луна.

През сините стъкла отвън

и посинялата удавена невинност:

                — Братя, спрете, чуйте! —

Камбаните на цялата страна —

на всички черкви, манастири, параклиси

— ще бият — трябва — траур. —

Един велик, огромен, всенароден траур!

Ти носиш в себе си една ужасна и прекрасна есен:

И всяка реч е песен. —

Съня въжхожда във видение:

и ето третото преображение на бога:

— И питам се: де става всичко туй

което се разправя в песента?