Гео Милев
Докато не отвърнеш ти поглед в самотно съмнение…

Докато не отвърнеш ти поглед в самотно съмнение,

не разтръгнеш тъгата на пояса девственобял —

за да видиш жената, която с гърди уморени е

— в огледалото — голите вопли на плътска печал…

 

В него ще замина с пустинна печал към уморите —

по реките стъмени, там долу, към нови страни;

връх платното ми — гербът трагичен на конквистадорите:

Черен Лебед с гърди разтопени в горящи вълни.

И ще мина гори — в тях разсеяни диви селения,

с първобитна утеха и скръб — а по тъмния бряг

голобедри дивачки, с очи уморени в копнение,

ще следят на безумната яхта възторжния бяг.

 

А високо над сини лавини и тягостни глетчери

тъмний страх на преклонни вулкани ще грей без првет;

и тревата повяхнала на безприютните вечери

в мойте погледи горко ще гасне — без зов, без завет.

Пламват рози пред нас и звезди в този час сред талазите:

всеки сън ще съзре обещания бял Ханаан!

всяка злобна любов, любовта, съчетана с омразата,

ще разлюшка на свойте цимбали възторга засмян.

 

Аз прозирам — утеха в душата ми буйно разлистена

и страна без страдание — там! — под спокойна зора,

дето няма ни зло, ни добро, ни лъжа, нито истина —

само проста душа, проста радост и проста игра.

 

— — — —

 

И след много усмивки — разгатнал скръбта на миражите —

аз ви питам: — подайте! подайте ми ясний потир!

— О картини без плът на жена, дали вий ще ми кажете

думи тайни на утеха и радостен мир? — —