Артюр Рембо
Търсачките на въшки

Когато в ален вихър челото му гори,

видения се сипят като снежинки гъсти

и сядат край детето красивите сестри

със сребърните нокти и тънки, бледи пръсти.

 

Прозореца разтварят — сред прости чудеса

във топла вечер къпе цветята синеоки —

и в тежките му къдри, обсипани с роса,

разхождат дълго пръсти изящни и жестоки.

 

Дъхът им плахо пее над сънното момче —

от летен мед по-сладък, по-свеж и от росата;

преглъщат с трепет слюнка, преди да потече,

а може би — целувка, умряла в самотата.

 

Ресниците им черни се бият в транс жесток

сред тишина уханна; и в тая здрачна скука

под царствените нокти като искра от ток

издъхващата въшка успява да изпука.

 

В детето като вино прелива леността,

хармоника бълнува — навън отдавна здрач е —

и чувства то как в сладост на сухата уста

ту бликва, ту замира копнежът му да плаче.