Артюр Рембо
Офелия

I

Водата черна и спокойна люлее сънните звезди

и като лилия огромна Офелия надолу плава,

полегнала върху воала, с ръце на хладните гърди…

Отеква ловен рог дълбоко в непроходимата дъбрава.

 

Хилядолетие изтича, откакто скръбна, безнадеждна

тя като призрак бял се спуска с потока черен и студен;

хилядолетие изтича, а още лудостта й нежна

на нощния ветрец нашепва несвързания си рефрен.

 

Целува вятърът гръдта й, отметнал тънкия воал,

и сребърен венец е сякаш коприната с трептящи гънки;

тих дъжд от плачущи върби е над рамото й завалял,

над замечтаното й чело покланят се тръстики звънки.

 

Отскачат лилии край нея със стон от болка непозната;

по пътя си тя често сепва гнездо в заспалите ели

и тръпка от крило излита и се изгубва в тъмнината…

И тайнствена, незнайна песен от златните звезди вали.

II

О ти, Офелия — по-нежна, по-чиста и от сняг дори!

Да, ти умря и твойто тяло надолу с ручея отива,

че ветровете, полетели отдън норвежките гори

ти шепнеха с упойни думи за свободата тъй тръпчива;

 

че мощният им дъх разпръсна косите ти към небосвода

и с гласове далечни, странни душата тръпнеща плени;

че твоето сърце се вслуша как пее цялата Природа

със стенещите си дървета, с въздишащите тъмнини;

 

че бесните морета тежко — като въздишката последна —

и твойта млада гръд разбиха, и заглушиха твоя вик;

че през една априлска заран в краката ти смутен приседна

един нещастен луд — о, твоят прекрасен, бледен годеник.’

 

Това бе сън, това бе Лудост! Небе! Любов! И Свобода!

Но тръгна ти към този огън: от сняг по-крехка, о, нещастна!

Удавиха гласа, дъха ти миражите като вода.

И сините очи изгряха — сами! — в безкрайността ужасна.

III

Но ето — и Поетът казва, че в тих и звезден час видял

как ти цветята си събираш в нощта — във вечната забрава! —

и как тече едва водата и носи дълъг бял воал

и като лилия огромна Офелия на него плава.

 

15 май 1870