Всяка нощ Симон сънува един и същи сън, ключът за който му дава една загадъчна жена: той е превъплъщение на чичото на Миларепа, прочутия тибетски отшелник от XI век, който изпитвал към племенника си неизкоренима омраза. За да излезе от кръговрата на прережданията, Симон трябва да разкаже историята на двамата мъже, като се идентифицира с тях до такава степен, че да слее тяхната самоличност със своята. Но къде започва сънят и къде свършва действителността?

 

В този монолог, който е и притча в духа на тибетския будизъм, Ерик-Еманюел Шмит продължава да задава философския въпрос: съществува ли действителността извън нашето възприятие за нея?

„Онова, което може да ни разплаче, е мисълта, че всички същества могат да бъдат Буда, но не го знаят и умират в болка и без идеал. Ако за това плачеш, то трябва да плачеш неспирно ден и нощ…“

„Бях разбрал, че да повтаряш заклинанията, не служи за нищо, само усилието създава благоденствие. Бях разбрал, че доброто изисква повече усилия, отколкото злото. Бях разбрал и че тялото ми е несигурна лодка, ако го натоваря с престъпления потъва, а ако я олекотя, като практикувам отделяне от света, щедрост и забрава на себе си, тя ме отвежда до вярното пристанище. Най-сетне, бях разбрал, че преди не съм бил човек, а само двукрако, леко окосмено и с членоразделна реч, а човечността се яви пред мен в края на пътя. Тя беше далеч, като мишена. Дали някога щях да успея да стана човек?“

Книгата е временно забранена за четене по молба на издателство „Леге Артис“. Ще бъде достъпна отново през 2022-а година.