(Това е писмо, изпратено до вътрешната група на сътрудниците в проекта БГФантастика. Написано е от един от бившите участници.)
Първо, извинявам се за спама. Ако темата не ви интересува, не четете този текст — в него няма нищо важно. Просто описах наблюденията си от развитието на няколко свободни проекта, в които съм участвал през последните петнайсет години.
Второ (въпреки че е логично, искам да го кажа изрично) — нещата, описани тук, са само субективни наблюдения и мнения. Друг може да вижда нещата различно — защо не?! И все пак, в името на здравия разум, преди да отхвърлите някое от твърденията тук, помислете по-внимателно; зад всяко мое изречение стои реален пример — проект или човек.
И така — какво се има предвид под „проекти с анархично управление“? Общо взето, това название е самообясняващ се термин, но все пак да прецизираме — това са проекти, чиито администратори оставят развитието (на проекта) да се извършва изцяло от членовете на екипа (и/или от потребителите), на принципа „ето ви софтуерната платформа, правете каквото пожелаете“, или под формата на „това е ваш проект — какъвто си го направите, такъв ще е“. Те не извършват никакъв (или почти никакъв) контрол върху действията с предоставената от тях платформа, което почти винаги води до куриозни резултати — от фрапиращо невярна информация до директно нарушаване на лицензите, под които е класифицирана информацията в сайта (отново на принципа „ако нещо е неправилно, все някой ще го поправи“). В такива проекти почти винаги се налага принципът „пълнете каквото и да е — нека има! — после ще може да се поправи“, макар че никога не се стига до етапа на „поправянето“, защото по това време в проекта или не са останали компетентни участници, способни да извършат тази дейност, или (ако все пак ги има) са ужасени и обезкуражени от обема работа, която трябва да се извърши, за да се приведат нещата в ред.
Липсата на интерес у администраторите към управлението на проекта води до няколко неприятни странични ефекта (всъщност са директни следствия, но…). Един от тях е „ефектът на ветропоказателя“ — за такъв администратор няма проблем да смени няколко пъти позицията си по даден въпрос, в зависимост от последното изказано мнение от някои участници. Например в уики-проект даден участник маркира статия за изтриване, след което администраторът директно изтрива страницата, без дори да провери основанията за това действие. След това друг участник оспорва изтриването, при което администраторът отново възстановява страницата, след което цикълът се затваря и се повтаря няколкото пъти, докато на един от участниците не му омръзне от тази очевидно безмислена дейност и не вдигне ръце от проблема, като през цялото време на този процес администраторът не взема отношение по конфликта — дори за да провери чии основания са по-достоверни и дали изобщо отговарят на принципите, залегнали в проекта.
Друг страничен ефект е налагането на принципа на псевдодемокрация, при който потребителите вземат решения за насоките в развитието на проекта, като в общия случай мнозинството няма представа нито за техническата страна на обсъждания въпрос, нито за възможните последствия от едно или друго решение, а нерядко участниците „лобират“ за вариант, който ще им донесе лична изгода, а не реална полза за проекта. При такива обсъждания обикновено се приема мнението на най-гръмогласните, като в повечето случаи решението никога не достига до реално изпълнение, тъй като повечето от останалите участници не го одобряват и не желаят да участват в реализацията му.
Трети страничен ефект от липсата на контрол е привличането на вандали — както злонамерени, така и добронамерени (за последните — след малко). Те намират благоприятна почва за действията си, тъй като на практика в проекта няма участник, който да може да вземе мерки срещу тях и да пресече вредните им действия. Именно вандалите (и от двата вида) са най-честата причина за отмирането на проектите, но влиянието им почти винаги е косвено и е трудно да се проследи до първоизточника — обикновено те предизвикват ефекта на доминото до пълното сриване на проекта, а когато това се случи, никой вече не се интересува коя е била „първата плочка“.
Още няколко странични ефекта (и едновременно с това — характерни черти на такива проекти), които ще изброя накратко. В подобни проекти няма ясно указани критерии за качеството на подавания материал, а за проверка на достоверността му просто не може да се говори — всичко се приема на доверие и се предоставя на потребителя като достоверно. Ако проектът предполага наличието на различни „длъжности“, по-големият процент от тях се заемат просто чрез поискване, без никаква (дори приблизителна) оценка дали лицето притежава качествата (или дори заложбите) за съответната дейност. Също така почти никой не поема отговорност за качеството на извършената от него работа, или казано по друг начин — повечето участници отказват да приемат факта, че с ангажирането си с дадена дейност автоматично се ангажират да я изпълнят качествено; вместо това масово се използва оправданието „ами толкова мога“, като обикновено се допълва от „всичко се върши на доброволни начала, без да се заплаща, така че никой никому не е длъжен нищо“. Разбира се, логиката в тази демагогия се пропуква на няколко очевидни места, но привържениците на теорията упорито си затварят очите пред противоречията (например — дали ако им се плащаше, щяха да извършат тази дейност по различен начин?). Като следствие от това - всякаква критика относно качеството се приема „на нож“, като много често се реагира с шаблонните изрази, споменати по-горе: толкова може, никой и нищо не е длъжен и много често — с „като можеш по-добре, направи го ти“. Използват се и по-грозни похвати, като например „ти с какво си допринесъл, та да имаш право да критикуваш?“ Тоест, един художник няма право да критикува качеството на илюстрациите в дадена книга, ако сам не е илюстрирал книга? Важно е да се отбележи, че това поведение заразява и съвестните участници в проекта, на които им омръзва да ги обвиняват за чужди грешки и често избират линията на най-малкото съпротивление.
Общо взето, това са най-очевидните характеристики на проекти с анархично управление. Време е да преминем към основната тема — типовете участници в тях.
Първият тип е доста рядко срещан – „двигателите“. Това са хора, които съчетават необходимите технически познания и интерес към темата на проекта. Те определят и налагат (доколкото им е позволено от йерархията) правилата за работа в проекта; дефинират критерии за качество и достоверност на подаваните материали, осигуряват инструментариум за по-ефективна работа, често ръководят подпроекти, които подпомагат дейността на основния проект. В един нормален проект тази „длъжност“ се поема от администратора, но в анархичните проекти това е невъзможно по дефиниция, затова се изпълнява от външно лице. На практика те са „администратори без портфейл“ — поемат почти всички задължения на администратора, като при това не притежават почти никакви специални права, които да им позволяват да изпълняват ефективно тази дейност. Интересен (и необясним за мен) факт е, че „двигателите“ почти никога не получават съдействие от администраторите, което рано или късно поражда конфликт между права и отговорности. Това, събрано с ефектите на анархичното управление (споменати по-горе), почти винаги води до дискредитиране на „двигателя“ като полезен участник в проекта и съответно — до неговото оттегляне. Ако не се появи друг „двигател“, проектът продължава да се движи по инерция, а времето до окончателното му спиране зависи само от „засилката“, която е приложил „двигателя“ към проекта.
Често „двигателят“ е единственият участник в проекта (освен администратора), който е наясно с техническите детайли по реализацията на проекта и който може реално да прецени последствията от една или друга промяна в архитектурата на ядрото или организацията на работа. Рядко срещано е даден проект да има няколко „двигателя“, които да разпределят дейността си. А ако в анархичен проект изобщо няма „двигател“ (което е доста често срещан вариант), проектът замира след максимум две-три години.
Една отрицателна черта на този тип участници е склонността им към крайности — често срещан ефект е „двигателят“ да наложи и изисква такива критерии за качество, които не са по силите дори на напредналите, а камо ли на редовите участници в проекта. Ако не се вземат спешни мерки за „пренастройката“ му, такъв „двигател“ може да унищожи целия екип, но поради анархичния характер на проекта в него най-често няма подходящ за целта „инструмент“. Което си е поредната рецепта за провал.
Следващият тип са „пчеличките“. Те просто вършат работата, която се изисква от „редовия“ участник в проекта, а ако условията и/или изискванията не им допадат, директно се отказват. Този тип участници се делят на много подвидове. Един от тях е „активни/пасивни“. Пасивните не вземат участие в решенията относно проекта, а ако бъдат принудени, изпълняват тази дейност формално. Активните могат да изкажат мнението си по даден въпрос, но почти никога няма да предложат нова идея или концепция. Друго разделяне е според техническите им умения — единият тип с лекота възприемат техническите ограничения на проекта и безпроблемно работят със системата, докато други, въпреки че са неоспорими специалисти в тематиката на проекта, изпитват големи затруднения с техническата част (ако разгледаме за пример едно уики, такива хора пишат прекрасни статии, но не могат да включат в нея заглавните блокове, категоризация и други подобни технически елементи). Трето разделяне е според уменията — като че ли малко хора разбират, че интересът към дадена област не означава непременно наличие на умения в нея. Например това, че можеш да четеш, не означава директно, че можеш да коригираш текстове, нали така?
Някои от „пчеличките“, които се отличават с уменията и успехите си, биват насилствено промотирани до „длъжност“ с по-отговорна дейност (най-често — контролна), при което биват извадени от зоната си на комфорт. Като следствие, те или не изпълняват както трябва тази дейност, или лично поемат всички задължения, които по принцип би трябвало да изпълняват контролираните от нея участници. Което пък води до лавинообразно нарастване на работата, която поема „пчеличката“ и в резултат или качеството спада драстично, или участникът „прегаря“. Има и други разделяния (като например комуникативност), но те оказват твърде малко влияние на проекта като цяло, затова няма да ги разглеждам.
Като цяло, пчеличките са политически неактивни; най-голямата вреда, която могат да нанесат е, че продължават работата си независимо от състоянието на проекта и така създават илюзия за плавното му и безпроблемно развитие. На практика, те дори вярват, че така помагат на проекта (според силите си) и изтъкват продължаващото си участие като благородна и самопожертвователна постъпка, докато разочарованите от развитието на проекта напуснали участници биват характеризирани с изрази като „мързеливци“, „омръзнало им е“, „не им се занимава“ и т.н.
Третият, най-интересен тип, са вандалите. И то не злонамерените, които, попаднали на проект със занижен или липсващ контрол, се чудят каква беля да направят само защото могат (тролове, хейтъри, флудъри, шегаджии тип „индийски специалист“ и т.н.), а добронамерените вандали. Това са хора, които искрено желаят да допринесат с нещо за проекта, но които избират методи, средства и похвати, които в крайна сметка само влошават нещата. Те винаги се интересуват от тематиката на проекта, но познанията им по тази тема могат да варират и в двете крайности (което — много любопитно! — не оказва абсолютно никаква разлика в техните „приноси“!). Ако отново разгледаме за пример една уики-система, такива хора започват да пълнят системата с неща, копирани от чужди източници, като дори не си правят труда да проверят за правописни грешки, а камо ли за достоверността на информацията. Много често източникът остава неназован, независимо че съответният лиценз го изисква, а вандалът се представя (явно или неявно) като оригинален източник на информацията (а нерядко — и като неин автор).
Също интересен факт е, че такива вандали се радват на недвусмислената подкрепа на администратора — вероятно заради споменатия по-горе принцип „пълнете каквото и да е — нека има!“ — и нерядко тази подкрепа е в ущърб на съвестните потребители. Което, разбира се, бива пренебрегвано от администратора, заради самия характер на избрания от него начин на управление. (Лирично отклонение: Преди време имах възможността да говоря с администратор на такъв проект — с анархично управление, в който се подвизаваше описвания тип участник. Когато споменах термина „добронамерен вандал“, администраторът се подсмихна и директно назова името на участника, когото имах предвид. Стъписах се, но успях да го попитам: „Добре де, след като знаеш какъв е и какво прави, защо не го спря, или поне не го ограничи?“. На което той ми отговори: „Ами той толкова може“!?! Сякаш това е достатъчно основание да позволиш на някой да провали проекта ти! Край на лиричното отклонение).
Действията на добронамерения вандал могат да имат много проявления — човешката изобретателност е неизчерпаема! — и затова е трудно да се опишат конкретно. Общият шаблон е следният: извършване на дейност, която системно води до лоши резултати. В повечето случаи те се причиняват от некомпетентността (в техническо и/или тематично отношение) на участника, но съм наблюдавал случаи, в които и експерти действат по описания начин. Друга част от шаблона е резултатите да се представят като добри, а при неоспоримо доказателство за негодността им или се представят оправдания от рода на „не знаех“ и „еди-кой-си ми каза така да направя“, или добросъвестно ангажиране с поправката, при което крайният резултат само се влошава. Използвах термина „неоспоримо доказателство“, защото вандалът почти винаги оспорва чуждата оценка на извършената от него работа — най-често заради ограничените си технически и/или тематични познания. А ако критиката дойде от външен за проекта източник (например случаен потребител), в действие влиза арсенала от оправдания, описан по-горе („толкова мога“, „не съм ти длъжен“ и „направи го по-добре“). В крайна сметка действията на вандала повличат осталите участници и те са принудени да се занимават кажи-речи единствено с поправяне на последствията от дейността му, което ги принизява до обикновени „чистачи“, докато в същото време вандалът се радва на все по-нарастващо уважение и авторитет заради „приносите“ си.
Важно е да се отбележи, че добронамереният вандал е практически неразличим от друг тип участници, за които нямам подходящо наименование. Това са хора, които сякаш страдат от комплекс за малоценност и изпитват патологично желание да се почувстват значими. Те безпогрешно надушват популярните в момента проекти и умело се вписват в тях (често — в няколко едновременно), независимо от пълната липса на умения, необходими за участие, като с бързи крачки се стремят да се „издигнат“ до по-важни позиции. За да постигнат това, те използват всякакви методи — претенции за умения и познания, каквито не притежават, повреждане или унищожаване приносите на други участници, както и директно присвояване на чужд труд и обявяването му за свой. Те не се притесняват да дават напълно погрешни указания за работа на редовите участници, а когато няма какво повече да съветват — да си измислят нови, собствени правила. Което отново остава незабелязано от администратора, поради самия характер на управлението на проекта; оплакванията от подобни действия лесно се представят като заяждане и съответно се класифицират от администратора като несъществени.
Тъй като дейността на вандалите е точно противоположна на тази на „двигателя“, двата типа участници неизменно влизат в конфликт, който (поради безразличието на администратора) почти винаги завършва с победа на първите. Което поставя началото на края на проекта, освен ако вандалът не напусне заради по-значим проект, а след него се появи друг „двигател“ (което е много малко вероятно).
Както вече споменах, действията и резултатите на този тип участници са практически еднакви с тези на добронамерените вандали; единствената разлика са намеренията, които не е възможно да бъдат еднозначно идентифицирани от друго лице. Което на практика не е и необходимо, след като влияят на проекта по един и същ начин.
Това са най-често срещаните типове участници в свободни проекти с анархично управление. Разбира се, има много вариации, но те са твърде малко като процент и затова не съм ги разглеждал специално.
А вие от кой тип сте? Има ли вашият проект „двигател“, или се движите по инерция?