Светослав Иванов
Падат както винаги листа и дъжд се ръси…

Падат както винаги листа и дъжд се ръси.

Стеле се мъгла, и мокрите комини

дишат като старци — на кисело и бедност.

Няма впрочем нищо драматично.

Както винаги е есен, циганки — метачки

махат с жълтите метли, карат се и викат.

Движат се коли и хора бързо дишат.

А аз съм болен, знам че съм обречен.

Ще бъда в болничен халат, ще влача стари чехли,

а санитарките след мен ще шепнат нещо скрито…

Ще изтекат последни дни зад болнични прозорци,

от там ще гледам есента и двете черни врани.

И те ще ме разглеждат, и ще станем близки.

Ще късам снопчета месо от голите си нерви

и те ще ги кълват, а аз ще гасна тихо…

А после ще ме върнат вкъщи — изяден и разнищен.

Ще падат пак листа, и дъжд по мен ще ръси.

Но нищо…

Враните поне ще бъдат дълго сити.