Светослав Иванов
Пейзаж

Прегаря слънцето.

Тържествено и тихо,

сред изрисувания в злато храм

нашепва есента молитва

за опрощение и за покой

на погребаното вече лято.

Тежи небето — тъмносиньо, заплодено с дъжд.

И вдигат се, отлитат черни врани

от празното, разровено поле,

където няколко женици

все още ровят във пръстта.

Край тях преживят кончета в каруци.

Полъхна вятър. Блесна, зашумя

и тежки капки… После тресна…

И замириса прашната земя

на зърно и на пот, човешка мъка.

Издигна пара… Есенният дъжд

подгони и последната каручка.

Във нея, някакво дете

в пазвата си скри едно кутренце

да го предпази от дъжда.

Кутрето се показа и залая,

и мършавото конче се обади.

Детето се изправи, викна, свирна.

И стана мокро, тъжно и прекрасно.