Светослав Иванов
Дъжд

Небето е паднало ниско

и дъждът е студен, сякаш със нокти

драска със злоба по моя прозорец.

Блестят като очи на удавник

локви — безцветни, студени

                                        и мъртви,

сред които един шарен чадър се поклаща.

Разхождат измокрено, провиснало куче.

* * *

                Дъждът е изгризал със зъби

                планината със бялото било.

                И мъглата пълзи като болест,

                понесла в себе си въглени черни

                        — ятата на черните врани.

                Толкова е ниско небето,

                че по ръбатите, сиви панели

                се раздират крилата на враните.

* * *

Ще ми бъде навярно студено…

Вероятно ще бъде и тъжно.

На Смъртта градината вечна

в този ден ще е покрита със тиня.

Гробарите ще копаят моята дупка.

От дъжда тя ще прелива.

Те ще гребат, а тя ще се пълни…

Ще ме пуснат в дълбоката локва.

* * *

                Бях посял на балкона, в сандъче

                кокичета… Какво ли им стана?

                Не дочакаха моята пролет.

                Изгниха навярно… Гледам — пръстта им

                е подгизнала — черна, студена.

                Сандъчето ми заприлича на друго…

                Не посях, а погребах цветята.

* * *

А все вали… Прониква във мене

студеният дъжд и ми изстиват ръцете.

Гледам пръстите, сякаш са чужди

почернели и сини… Къде да ги стопля?

Навярно и псето отсреща, е самотно и мокро.

С много дъжд е подгизнал езикът му

                        — виснал.

Само чадърът, неприемливо пъстър,

                        се поклаща под сивите капки.