Фредерик Форсайт
Чудото

СИЕНА. 1975 г.

Слънцето висеше в небето като чук. Биеше по скупчените покриви на оградения с крепостна стена тоскански град и средновековните плочки някои розови, ала повечето отдавна изпечени до кехлибарено или сивопепеляво — блестяха под летния пек.

Надвисналите стрехи хвърляха по горните прозорци сенки, тъмни като нощта, но там, докъдето стигаше слънцето, стените и древните тухли избеляваха и дървените первази се цепеха и лющеха. По тесните калдъръмени улички на най-стария квартал имаше спокойни сенчести места. Тук-там от зноя се криеха сънливи котки. Ала нямаше и следа от хора, защото това бе денят на палио.

Изгубен в средновековния лабиринт, по една такава уличка, съвсем малко по-широка от раменете му, бързаше американски турист, зачервен като недопечена телешка пържола. Потта му се стичаше на струйки и попиваше в памучната му риза с къси ръкави, преметнатото му през рамо леко сако висеше като одеяло. Жена му се влачеше след него с високите си сандали на платформи.

С огромно закъснение се бяха опитали да си запазят хотел в града тъкмо през този сезон и накрая се примириха със стая в Касоле Делза. Взетата под наем кола беше прегряла по пътя, накрая бяха намерили място за паркиране извън градските стени и сега бързаха от Порта Овиле към своята цел.

Като се препъваха по горещия калдъръм, двамата скоро се изгубиха в лабиринта на уличките. От време на време канзаският фермер се ослушваше за рева на тълпата и се опитваше да се насочи натам. Жена му едва успяваше да го следва и в същото време да си вее с пътеводителя.

— Чакай — извика тя, когато навлязоха в поредния тухлен проход между къщи, които бяха били стари още по времето на Козимо Медичи Старши^[1].

— Ами побързай, скъпа — отвърна той през рамо. — Ще пропуснем шествието.

Имаше право. На по-малко от половин километър оттам тълпите на и около Пиаца дел Кампо напрягаха очи, за да зърнат кампарсе, шествието в средновековни костюми на седемнадесетте велики сиенски гилдии, които някога бяха управлявали града. Според традицията десет от седемнадесетте контради щяха да се състезават с конете си за честта да носят знамето на своята гилдия, самото палио. Но първо шествието.

 

 

Предната вечер в хотелската им стая американецът беше прочел на жена си за него.

— Контрадите или кварталите на Сиена са били създадени между края на дванайсети и началото на тринайсети век — започна той.

— Това е било преди Колумб — възрази жена му, като че ли преди великият Кристобал да отплава от устието на Тахо, за да се отправи на запад към забрава или слава, не се бе случило нищо.

— Точно така. Колумб открива Америка през хиляда четиристотин деветдесет и втора година. Това е било три века преди него. Пише, че отначало имало четирийсет и две контради. Триста години по-късно били сведени до двайсет и три, а после, през хиляда шестстотин седемдесет и пета — до седемнайсетте, които утре ще видим на шествието.

 

 

Но те не можеха да видят пъстрите редици от стотици барабанчици, музиканти и знаменосци, които се изливаха на Пиаца дел Кампо. Шестнадесетте двореца бяха обкичени със знамена и претъпкани с привилегировани, заели всеки прозорец и балкон, докато четиридесет хиляди от жителите на града прииждаха на площада.

— Побързай, скъпа — отново извика той, когато врявата напред се усили. — Бихме много път заради шествието. Най-после виждам тая проклета кула.

И наистина, над покривите пред тях се виждаше върхът на кулата Манджия. И тогава тя се препъна и падна. И си изкълчи глезена заради паветата и сандалите. Мъжът й се обърна и се втурна към нея.

— Какво стана, скъпа? — загрижено попита той и се наведе над нея. Тя стискаше глезена си.

— Мисля, че е изкълчен — отвърна жената и заплака. Всичко бе започнало толкова хубаво, а сега завършваше толкова зле…

Съпругът й се огледа, ала древните дървени врати бяха заключени. На няколко метра от тях имаше висока стена със сводеста врата. Слънцето проникваше през нея така, като че ли вътре имаше открито пространство.

— Ела да идем там и да видим дали има къде да поседнеш — предложи мъжът.

Прегърна я през кръста и почти я понесе към входа. Влязоха в настлан с плочи двор с големи саксии с рози и слава Богу, каменна пейка под сянката на стената. Американецът помогна на съпругата си да седне на прохладния камък.

В това време краят на кампарсе напускаше Пиаца дел Дуомо, а началото на колоната вече навлизаше в Пиаца дел Кампо и съдиите внимателно наблюдаваха облеклото, поведението и уменията на знаменосците да развяват флаговете. Който и да победеше в предстоящото конно състезание, най-добре екипираната група щеше да бъде наградена с masgalano — изящно гравирано сребърно блюдо. Това беше важно и всички присъстващи го знаеха. Туристът приклекна, за да разгледа глезена на жена си.

— Мога ли да ви помогна? — чу се тих глас. Американецът се сепна и се обърна. Непознатият стоеше до него и силуетът му се очертаваше на фона на слънцето. Туристът се изправи. Мъжът бе висок и слаб, със спокойно лице, покрито с бръчки. И двамата бяха над петдесетте. Непознатият беше побелял. С избелелите си дочени панталони и дънкова риза приличаше на скитник, на поостаряло хипи. Английският му беше отличен, но с акцент.

— Не знам — подозрително отвърна американецът.

— Жена ви е паднала и си е изкълчила глезена, нали?

— Да.

Непознатият коленичи на плочите, събу сандала на жената и бавно заразтрива глезена й. Пръстите му бяха нежни и умели. Канзаският фермер го наблюдаваше, готов да защити съпругата си, ако се наложи.

— Не е счупен, но май наистина е изкълчен — каза мъжът.

— Откъде знаете? — попита съпругът.

— Знам.

— Нима? Какъв сте вие?

— Аз съм градинарят.

— Градинарят ли? Тук?

— Грижа се за розите, мета двора, поддържам всичко както трябва.

— Но днес е денят на състезанието. Не чувате ли?

— Чувам. Ще трябва да го превържем. Имам една чиста тениска, която мога да накъсам на ленти. И студена вода, за да предотвратя подуването.

— Какво правите тук в деня на състезанието?

— Никога не гледам състезанието.

— Защо? Всички ходят на състезанието.

— Защото е днес. На втори юли.

— И какво от това?

— Днес е Денят на свободата.

— Какво?

— На този ден преди трийсет и една години. На втори юли хиляда деветстотин четирийсет и четвърта Сиена беше освободена от немска окупация. И тук, в този двор се случи нещо важно. Според мен беше чудо. Ще ида за вода.

Американецът се стресна. Той бе католик, ходеше на черква и се изповядваше. Вярваше в чудеса — ако бяха потвърдени от Рим. Главната цел на пътуването му до Италия бе най-сетне да види Светия град. Едва по-късно бяха решили да посетят Сиена. Туристът се огледа. Дворът пустееше.

Широк двадесет на тридесет метра, от две страни той беше ограден с високи стени, най-малко три и половина метра, едната от които със сводестия вход. Стените от другите две страни бяха още по-високи, поне петнадесет метра, съвсем голи, освен няколкото отвора — външни стени на масивни сгради отпреди няколко века. На стената на огромната постройка в отсрещния край на двора имаше друга врата от дебели дъски. Беше затворена. Дъските бяха древни като самия град, отдавна избелели от слънцето, освен няколко по-тъмни петна.

От едната страна на двора имаше аркада, чийто полегат покрив се опираше върху каменни колони и хвърляше дълбока прохладна сянка. Градинарят се върна с ленти плат и чаша вода.

Той отново коленичи на плочите и здраво бинтова изкълчения глезен, като намокри плата, за да охлади мястото. Съпругата на американеца облекчено въздъхна.

— Ще можеш ли да стигнеш до площада? — попита съпругът й.

Тя се изправи, колебливо стъпи на изкълчения си крак и потръпна. Болеше я.

— Какво мислите? — попита туристът градинаря.

Мъжът сви рамене.

— Улиците са неравни, тълпата е многолюдна и груба. Няма да видите нищо. Но празникът ще продължи до късно вечерта. Тогава шествието ще мине по всички улици. А през август ще има ново шествие. Можете ли да изчакате дотогава?

— Не. Трябва да се грижа за добитъка си. Другата седмица се прибираме у дома.

— Аха. В такъв случай… жена ви може да върви, но внимателно.

— Може ли мъничко да останем тук, скъпи? — попита тя.

Туристът кимна и се огледа.

— Чудно! Не виждам параклис.

— Няма параклис. Няма светец. Засега. Но някой ден… надявам се.

— Какво се е случило тук на този ден преди трийсет и една години?

РАЗКАЗЪТ НА ГРАДИНАРЯ

— Участвали ли сте във Втората световна война?

— Естествено. Във флота. В Тихия океан.

— Но не сте били в Италия, така ли?

— Не. Малкият ми брат беше тук. Под командването на Марк Кларк.

Градинарят кимна, сякаш се взираше в миналото.

— През цялата четирийсет и четвърта Съюзниците напредваха на север в италианския полуостров, от Сицилия към австрийската граница. През цялата година немските войски се биеха и отстъпваха, биеха се и отстъпваха. Беше дълго отстъпление. Отначало бяха съюзници на италианците, но след италианската капитулация станаха окупатори.

— Тук в Тоскана сраженията бяха много ожесточени — продължи той. — Командваше фелдмаршал Кеселринг. Срещу него бяха американците под командването на генерал Кларк, англичаните, командвани от генерал Александър и свободните французи — от генерал Жуен. До началото на юни фронтът в този западен сектор стигна до северната граница на Умбрия и южната на Тоскана. Но местността на юг оттук е пресечена, безкрайни вериги стръмни хълмове, долини със стотици реки и потоци. Пътищата се вият по планинските склонове. Лесно се минират и могат да бъдат обсипани с картечен огън от хребетите. Наблюдатели, разположени по върховете, могат с голяма точност да насочват артилерийския огън. Всички страни даваха много жертви.

Градинарят помълча малко.

— Сиена се превърна в голям медицински център. Медицинският корпус на Вермахта организира няколко болници, които постоянно бяха пълни. Към края нямаше достатъчно места и се наложи да реквизират няколко манастира. И Съюзниците въпреки това продължаваха да настъпват. Кеселринг заповяда да бъдат евакуирани всички ранени, чието състояние позволява това. Колони германски линейки денонощно се движеха на север. Но някои трябваше да останат. Мнозина умряха от раните си и са погребани в града. За известно време болниците се поизпразниха. До последните десет дни на месеца. Тогава сраженията станаха два пъти повече. През ония последни десет дни пратиха тук един млад немски лекар, току-що завършил университета. Нямаше никакъв опит. Трябваше едновременно да гледа, да се учи и да лекува. Сънят не беше достатъчно, провизиите бяха на изчерпване.

Лятното небе се разтърси от мощен рев — последните редици на шествието бяха излезли на Пиаца дел Кампо. Всички съперничещи си контради обикаляха по веднъж около гигантския хиподрум, покрит с насипан върху калдъръма пясък. Още по-силен вик приветства появата на carroccio, волската каруца със самото палио, заветното знаме, цел на днешното шествие.

— В този сектор беше германската Четиринайсета армия, командвана от генерал Лемелсон. На хартия звучеше чудесно, но много от частите бяха уморени от безкрайните сражения и не им достигаха хора. Основният контингент беше Първи парашутен корпус на генерал Шлем и той хвърли всичко, което имаше, от морето до планините на юг от Сиена. Това беше дясното му крило. Отляво, още по-навътре в страната, изтощената Деветдесета бронирана дивизия се опитваше да задържи американската Първа бронирана на генерал Хармън.

— Точно в центъра на Пета армия на Марк Кларк, срещу самата Сиена, бяха разположени свободните французи на генерал Жуен. От двете му страни бяха неговите Трети алжирски и Втори марокански пехотен полк. Това бяха силите, задържани от немците с петдневни яростни сражения. От двайсет и първи до двайсет и шести юни. После американските танкове пробиха бронираните дивизии и Сиена беше обкръжена, първо от изток, после от запад — от французите.

— Отстъпващите германски роти се оттеглиха насам, като караха ранените със себе си. Сред тях имаше пехотинци, войници от сухопътните сили на Луфтвафе и десантчици. На двайсет и девети юни на юг от града стана последният и заключителен сблъсък преди съюзническия пробив.

— Боевете бяха тежки и почти изцяло ръкопашни. Германските санитари използваха прикритието на нощта и правеха каквото им беше по силите. В Сиена караха стотици ранени, и немци, и съюзници. Генерал Лемелсон поиска от Кеселринг разрешение да изправи линията си. Рискуваше да го обкръжат и целият Първи парашутен корпус да остане в Сиена. Позволиха му и десантчиците отстъпиха в града. Сиена се пръскаше по шевовете от войници. Ранените бяха толкова много, че този двор под стените на стария девически манастир беше реквизиран за временен лазарет, в който бяха настанени стотина от последните пристигнали немци и всички ранени на съюзниците. Повериха го на младия лекар. Това беше на трийсети юни хиляда деветстотин четирийсет и четвърта година.

— Тук ли? — попита американецът. — Този двор ли е бил лазарет?

— Да.

— Тук няма нищо. Нито вода, нито електричество. Трябва да е било ужасно.

— Наистина.

— Тогава бях на един самолетоносач. Имахме всички условия да се грижим за ранените.

— Имали сте късмет. Тук хората лежаха където ги оставяха санитарите. Американци, мароканци, алжирци, британци, французи и стотици тежко ранени немци. Всъщност ги караха тук, за да умрат. Накрая станаха двеста и двайсет.

— А младият лекар?

Мъжът сви рамене.

— Ами… работеше. Правеше каквото можеше. Главният лекар му беше дал трима санитари. Те събраха от местните къщи дюшеци, сламеници, всякакви постели. Отмъкнаха чаршафи и одеяла. Чаршафите бяха само за бинтове. През Сиена не тече река, но преди векове сиенците са построили сложна система от подземни канали, които довеждат вода от планинските потоци под самите улици. Санитарите организираха жива верига до най-близкия кладенец.

— От една съседна къща донесоха голяма кухненска маса и я поставиха ей там, в средата между розовите храсти. За операционна. Анестетиците бяха малко, хигиената хич я нямаше. Той оперира цял следобед, чак до мръкване. Когато се стъмни, изтича до местната болница и изпроси няколко петромаксови лампи. И продължи на тяхната светлина. Но беше безнадеждно. Той знаеше, че войниците ще умрат.

— Много от раните бяха ужасни. Всички страдаха от нетърпими болки. Той нямаше повече болкоуспокоителни. Някои от ранените бяха разкъсани от мини, избухнали под краката на техен другар. В телата на други имаше забити шрапнели. Крайниците на трети бяха пронизани от куршуми. Малко след залез слънце дойде момичето.

— Какво момиче?

— Най-обикновено момиче. Местно. Млада може би двайсетинагодишна. Странна наглед. Докторът видя, че го наблюдава. Кимна й, тя се усмихна и той продължи да оперира.

— Какво й беше странното?

— С бледо овално лице. Много ведро. Къса коса, не според тогавашната мода, просто късо подстригана, като на момче. И носеше светлосива памучна риза.

— Помагаше ли?

— Не, просто вървеше сред ранените и им бършеше челата с мокро парче плат. Докторът продължаваше да оперира ранен след ранен. Продължаваше, макар да знаеше, че си губи времето. Беше едва двайсет и четири годишен, все още момче, което се опитваше да върши мъжка работа. Беше уморен до смърт, мъчеше се да не допуска грешки, ампутираше с трион за кост, стерилизиран в грапа, шиеше с обикновен конец, намазан с восък, морфинът свършваше, трябваше да го разпределя. А те крещяха, о, как крещяха…

Американецът впери очи в него.

— Боже мой — промълви той. — Вие сте били този лекар. Вие не сте италианец. Вие сте били германският доктор.

Мъжът бавно кимна.

— Да, аз бях.

— Скъпи, струва ми се, че глезенът ми е малко по-добре. Навярно все още можем да хванем края на шествието.

— Тихо, скъпа. Само още няколко минути. Какво се случи?

 

 

На Пиаца дел Кампо шествието беше напуснало арената и участниците бяха заели местата си на трибуните пред дворците. На пясъка останаха само по един барабанчик и един знаменосец от всяка контрада. Те щяха да покажат уменията си със знамето и жезъла, описвайки сложни фигури във въздуха под ритъма на барабаните, последен поздрав към тълпите преди състезанието, последен шанс да спечелят сребърното блюдо за своята гилдия.

РАЗКАЗЪТ НА ЛЕКАРЯ

— Оперирах през цялата нощ до изгрев слънце. Санитарите бяха не по-малко уморени от мен, но носеха мъжете на масата и аз правех каквото можех. Преди зазоряване тя изчезна. Просто изчезна. Не я бях видял да идва, не я видях да си отива…

— На сутринта настана затишие — продължи той. — Върволицата постепенно оредя и накрая секна. Успях да си измия ръцете и да мина сред ранените, за да преброя умрелите през нощта и да помоля да ги изнесат.

— Колко бяха?

— Нито един.

— Нито един ли?

— Нямаше нито един умрял. Не и онази нощ, докато слънцето не изгря на първи юли. В оня ъгъл ей там имаше трима алжирци. С рани в гърдите и корема. Единият беше с разкъсани крака. Бях ги оперирал късно през нощта. Държаха се мъжки. Лежаха безмълвно, гледаха небето и сигурно си мислеха за сухите хълмове на Магреб, откъдето бяха дошли, за да се бият и умрат за Франция. Те знаеха, че умират, и чакаха Аллах да ги повика. Но не умряха.

— Точно там, където седи жена ви, лежеше едно момче от Остин, Тексас. Когато го донесоха, притискаше корема си с ръце — мъчеше се да задържи червата си вътре. Можах само да напъхам вътрешностите му обратно и да му зашия корема. Беше изгубил много кръв.

— Призори го чух да плаче и да вика майка си. Давах му живот най-много до обяд, но той не умря. Сутринта стана горещо, въпреки че слънчевите лъчи не стигаха дотук. Но знаех, че когато слънцето се издигне, ще настане истински ад. Наредих да преместят операционната маса на сянка под аркадата, но за хората навън нямаше голяма надежда. Слънцето щеше да ги довърши.

— Онези под аркадата бяха късметлии. Имаше трима англичани, всички от Нотингам. Единият ме помоли за цигари. Навремето моят английски беше лош, но тази дума е международна. Отговорих му, че с разкъсани от шрапнел дробове като неговите най-малко му трябва цигара. Той се засмя и ми каза, че когато пристигнел генерал Александър, поне той щял да му даде. Шантав английски хумор. Но и смел. Те знаеха, че няма да се приберат у дома, но въпреки това можеха да пускат глупави шеги.

— Когато всички санитари се върнаха от бойното поле, реквизирах още трима. Те бяха изтощени и озверели, но слава Богу, германската дисциплина надделя. Новата смяна застъпи и първите ми трима санитари се свиха в един ъгъл и заспаха.

— През деня пак ли продължи по същия начин? — попита туристът.

— Да. Наредих на новите си помощници да потърсят в съседните къщи въжета и още чаршафи. Опънахме въжетата на двора и завързахме чаршафите на тях. Температурата обаче се покачваше. Спасението беше във водата. Страдащите мъже умоляваха за вода и моите санитари направиха жива верига до кладенеца. Немците им казваха „danke“, французите шепнеха „merci“, британците — „thanks“.

— Молех се за прохладен вятър или по-бързо да дойде вечерта. Не задуха, но след дванайсет часа ад слънцето залезе и температурата спадна. Привечер случайно се отби един млад капитан от щаба на Лемелсон. Спря, зяпна, прекръсти се и избяга. Затичах се след него и му извиках, че имам нужда от помощ. Той отговори през рамо, че щял да направи каквото можел. Никога повече не го видях.

— Но може би все пак е направил нещо. Защото след час главният лекар на Четиринайсета армия прати ръчна количка с лекарства. Бинтове, морфин. Тъкмо навреме. След залез слънце пристигнаха последните ранени, този път само немци, десетина, за да станат общо двеста и двайсет. И тя се върна заедно с мрака.

— Момичето ли? Странното момиче?

— Да. Просто се появи, също като предната нощ. Отвъд градските стени артилерията като че ли най-после беше спряла. Предположих, че Съюзниците се готвят за последна атака за превземането на Сиена, и се помолих Бог да ни пощади, но знаех, че е безнадеждно. На двора се спусна тишина. Чуваше се само пъшкане, плач и от време на време мъчителни стонове.

— Докато обработвах един войник от Щутгарт, който беше изгубил половината си долна челюст, чух наблизо шумоленето на дрехите й. Обърнах се и я видях да потапя кърпа в кофата с вода. Тя се усмихна и тръгна сред мъжете, като коленичеше до тях, бършеше челата им и леко докосваше раните им. Извиках й да не пипа превръзките, но тя не ми обърна внимание.

— Същото момиче ли беше? — попита американецът.

— Същото. Но този път забелязах нещо, което предната нощ не бях видял. Тя носеше нещо като одежди на послушница. Помислих, че трябва да е от някой от манастирите в Сиена. И отпред имаше символ, тъмносив на бледосив фон. Христовият кръст, но с известна разлика. Едното рамо на кръста беше счупено и висеше под четирийсет и пет градуса.

От площада отекна нов вик. Знаменосците бяха свършили и на пясъка извеждаха десетте коня. Те бяха с юзди, но нямаха седла. Пред съдийската трибуна изнесоха стойката със самото палио, за което щяха да се състезават контрадите.

На двора жената на туриста се изправи и каза:

— Мисля, че мога да вървя.

— Още няколко минути, скъпа — отвърна съпругът й. — И после, кълна се, ще отидем да се забавляваме. — Обърна се към събеседника си. — И през втората нощ?

— Оперирах последните двайсетима, последните немци, след това с новите си медикаменти се опитах да направя нещо повече за неколцина ранени от предната нощ. Вече имах морфин. Поне можех да помогна на най-измъчените да умрат спокойно.

— И умряха ли?

— Не. Крепяха се на ръба на смъртта, но нито един не умря. Младата монахиня през цялата нощ безмълвно обикаляше сред тях, усмихнато бършеше челата им и докосваше раните им. Те й благодаряха, посягаха към нея, но момичето само се усмихваше и продължаваше нататък.

— Двайсет и четири часа дъвчех бензедрин, за да остана буден, но в малките часове, след като вече не можех да направя нищо и всичките ми лекарства бяха свършили, от глава до пети покрит с кръвта на други млади хора, аз седнах до операционната маса, на която доскоро се беше хранило някое сиенско семейство, отпуснах глава на лакътя си и заспах. По изгрев слънце ме събуди един от санитарите. Бе донесъл кана истинско италианско кафе, кътано някъде от началото на войната. Никога през живота си не бях пил толкова хубаво кафе.

— Ами момичето, младата монахиня?

— Нямаше я.

— А ранените?

— Бързо обиколих целия двор. Всички бяха живи.

— Сигурно сте били доволен.

— Нещо повече. Бях смаян. Просто не беше възможно. Средствата ми бяха прекалено оскъдни, условията бяха прекалено примитивни, раните бяха прекалено тежки, а уменията ми — прекалено малки.

— Това е било на втори юли, нали така? Денят на свободата?

— Да.

— И Съюзниците са започнали заключителната си атака.

— Не. Нямаше атака. Чували ли сте за фелдмаршал Кеселринг?

— Не.

— Според мен той е един от най-подценяваните командири от Втората световна война. Получи маршалския си жезъл през хиляда деветстотин и четирийсета, но по онова време всеки германски генерал можеше да побеждава на Западния фронт. По-трудно е да губиш, постоянно да отстъпваш пред по-силния противник. Виждате ли, едни генерали могат да предвождат величествено настъпление, други — да планират и осъществят отстъпление с бой. Ромел беше от първите, Кеселринг — от вторите. С пълния си въздушен контрол, по-добри танкове, неограничено гориво и провизии, а и с подкрепата на местното население, до средата на лятото на четирийсет и четвърта Съюзниците трябваше да са помели Италия. Кеселринг ги накара да се сражават за всяка педя земя.

— Но за разлика от някои, той не беше варварин, а културен човек и страстен почитател на Италия — продължи той. — Хитлер му заповяда да взриви римските мостове над Тибър. Те бяха и си остават архитектурни ценности. Кеселринг отказа, което помогна на Съюзниците да настъпят по-бързо. И докато онази сутрин аз си седях тук и пиех кафе, Кеселринг наредил на генерал Шлем без нито един изстрел да изтегли целия Първи парашутен корпус от Сиена. Нищо не бивало да бъде повредено, нищо не бивало да бъде унищожено. Навремето не знаех също, че папа Пий Дванайсети се е застъпил пред Шарл дьо Гол, чиито хора трябваше да превземат града, и го помолил да не го разрушава. Никога няма да узнаем дали е имало таен договор между Лемелсон и Жуен. И двамата мълчаха, а сега са мъртви. Но е известно, че са получили една и съща заповед: да спасят Сиена.

— Без нито един изстрел ли? Без нито един снаряд? Без нито една бомба?

— Точно така. Нашите парашутисти започнаха да се изтеглят преди обяд. Отстъплението продължи през целия ден. Следобед по уличката се разнесе ужасен тропот на обувки и се появи главният лекар на Четиринайсета армия. Преди войната генерал майор фон Щеглиц беше прочут ортопед. Той също беше оперирал дни наред, но в главната болница. И той изнемогваше… Фон Щеглиц застана на входа и смаяно се огледа. При мен имаше шестима санитари, двама от които непрекъснато носеха вода. Погледна окървавената ми престилка и кухненската маса, вече върната в средата на двора за повече светлина. Зяпна зловонната купчина ампутирани крайници в ей оня ъгъл: длани, ръце, крака, някои все още с обувките.

„Каква касапница! — възкликна генералът. — Сам ли сте тук, господин капитан?“

„Тъй вярно.“

„Колко са ранените?“

„Около двеста и двайсет, господин генерал.“

„От каква националност?“

„Сто и двайсет наши момчета, стотина от съюзниците.“

„Колко са мъртвите?“

„Досега нито един, господин генерал.“

Той ме изгледа гневно, после изсумтя: „Unmoglich“.

— Какво значи това? — попита американецът.

— Значи „невъзможно“. После тръгна между редиците дюшеци. Нямаше нужда да пита — и сам виждаше какви са раните, какъв е шансът хората да останат живи. Свещеникът с него коленичеше и даваше последно причастие на всички, които щяха да умрат до изгрев слънце. Главният лекар свърши обиколката си, върна се и дълго се взира в мен. Аз бях в ужасно състояние — полумъртъв от изнемога, окървавен, вонях като пор. От две денонощия нищо не бях слагал в уста.

„Вие сте изключителен младеж — каза фон Щеглиц. — Това, което сте направили тук, не е по силите на обикновен човек. Нали знаете, че се изтегляме?“ Отговорих, че зная. В една отстъпваща армия слуховете се разпространяват бързо.

— Той даде заповед на хората си и от уличката заприиждаха колони с носилки — продължи лекарят. — „Взимайте само немците“ — нареди им генералът. И пак тръгна сред ранените, за да избере само онези, които можеха да издържат на дългото и тежко пътуване през хълмовете Кианти до Милано, където най-сетне щяха да се погрижат за тях както трябва. Другите, които според него нямаха никаква надежда, оставяше тук. Когато свърши, от двора бяха изнесени седемдесетина немци. Той дойде при мен. Слънцето вече се беше спуснало зад къщите. Прохладата се завръщаше. Генералът остави рязкото си поведение. Изглеждаше просто стар и болен.

„Някой трябва да остане тук. С тях.“

„Аз ще остана“ — отговорих му.

„Това означава да станете военнопленник.“

„Зная, господин генерал.“

„Надявам се пак да се срещнем. В родината.“

— Нямаше повече какво да си кажем. Той тръгна към вратата, обърна се и ми отдаде чест. Представяте ли си? Генерал на капитан. Бях гологлав, затова не можах да му отговоря. Никога вече не го видях. След половин година той загина по време на бомбардировка. Аз останах сам тук, със сто и петдесет ранени, повечето от които щяха да умрат, ако бързо не пристигнеше помощ. Слънцето залезе, спусна се мрак, а аз нямах газ за лампите. Но изгря луната. Започнах да разнасям вода. Обърнах се — и тя отново беше тук.

 

 

Откъм Пиаца дел Кампо вече се носеше непрекъснат рев. Десетима ездачи, дребни жилести мъже, всички професионалисти, бяха яхнали конете. Всеки държеше бич, направен от сушен бичи пенис, с който щеше да шиба не само своя кон, но и съседните жребци и ездачи. Саботажът е елемент от състезанието за палио — то не е за придирчиви хора. Облозите са поразителни, желанието за успех е невъобразимо и щом препусне по пясъка, ездачът забравя всичко останало.

Десетте коня застанаха зад дебелото въже, което служеше за стартова линия. Облечени в пищните одежди на своята контрада, ездачите здраво стискаха юздите. „Мосиере“, който щеше да даде старта, погледна нагоре към „магистрато“, съдията, в очакване да му кимне, за да пусне въжето. Тълпата ревеше.

 

 

— Тя върна ли се? На третата нощ?

— Третата и последната. Работехме като един екип. Понякога й говорех на немски, но тя явно не разбираше. Усмихваше ми се, но не ми отвръщаше нищо, дори на италиански. Тя се грижеше за ранените. Аз носех вода и сменях превръзките. Главният лекар ми беше оставил медикаменти. Колкото му се бяха откъснали от сърцето за тази, според него, изгубена кауза. До изгрев слънце всички лекарства пак бяха свършили.

— През онази трета нощ забелязах още нещо — на двете й ръце имаше черни петна, горе-долу колкото голяма монета. Едва след години се замислих за това. Точно преди разсъмване отново се обърнах — и нея я нямаше.

— И никога повече ли не я видяхте?

— Не. Никога. След изгрев слънце от всички прозорци се развяха знамена. Не орелът на Райха, вече не. Сиенците бяха ушили флаговете на Съюзниците, особено френския трикольор. Към седем часа чух по уличката да се приближават стъпки. Беше ме страх. Не забравяйте, дотогава не бях виждал въоръжен съюзнически войник, но Хитлеровата пропаганда ни беше втълпила, че всички са убийци.

— След няколко минути на входа се появиха петима войници. Бяха тъмнокожи и униформите им бяха толкова мръсни, че не можех да разбера какви са. После забелязах Кръста на Лорен. Бяха алжирци от френската армия.

— Те ми извикаха нещо, но не ги разбрах. Или на френски, или на арабски. Усмихнах се и свих рамене. Върху униформената си риза и панталон носех окървавената си престилка, но под нея можеха да видят ботушите ми. Характерни за Вермахта. Те бяха понесли тежки загуби на юг от Сиена, и ето че аз бях тук, врагът. Войниците влязоха в двора, развикаха се и заразмахваха оръжията си под носа ми. Мислех, че ще ме застрелят. После един от ранените алжирци тихо се обади от своя ъгъл. Те отидоха при него и го изслушаха. Когато се върнаха, отношението им се беше променило. Дадоха ми някаква отвратителна цигара и в знак на приятелство ме накараха да я изпуша.

— До девет часа французите наводниха града, от всички страни обградени от възторжени италианци. Момичетата ги задушаваха с целувки, а аз стоях на двора при дружелюбно настроените съюзници.

— После дойде един френски майор. Той знаеше малко английски, аз също. Обясних му, че съм германски лекар, оставен при пациентите си, някои от които са французи и повечето са съюзници. Той обиколи ранените и видя, че има двадесет негови сънародници, освен британците и американците. Изтича на уличката и повика помощ. След час всички ранени бяха отнесени във вече почти празната болница, където бяха останали само неколцина неподвижни немци. Аз отидох с тях.

— Задържаха ме под охрана в стаята на старшата сестра, докато един френски военен лекар, полковник, не прегледа всички. Дотогава те вече лежаха върху чисти чаршафи и италианските сестри ги миеха с гъби и ги хранеха — поне тези, които бяха в състояние да поемат нещо.

— Следобед полковникът дойде в стаята. Придружаваше го генерал Дьо Монсабер. „Според моя колега половината от тези хора би трябвало да са мъртви — каза той. — Какво сте направили с тях?“ Обясних му, че просто съм направил каквото мога със средствата, с които съм разполагал.

— Те се посъветваха на френски. После генералът заяви: „Трябва да съобщим на близките на починалите. Къде са табелките с военните им номера?“ Отговорих, че няма такива. Че не е умрял нито един ранен, донесен в този двор.

— Те отново заговориха. Лекарят често свиваше рамене. След това генералът ме попита: „Ще ми дадете ли честната си дума, че няма да избягате, и ще останете ли да работите тук заедно с моя колега? Има много работа.“ Обещах му, разбира се. Къде можех да избягам? Нашата армия отстъпваше. Ако излезех от града, партизаните щяха да ме убият. После припаднах от липса на храна и сън.

— След като се изкъпах, спах двайсет часа и пак бях готов за работа. Всички френски ранени, прибрани от французите през последните десет дни, бяха откарани на юг в Перуджа, Асизи, даже в Рим. Почти всички в сиенската болница бяха от двора.

— Трябваше да се наместват и гипсират счупени кости, да се отварят шевове и да се правят нови операции. И все пак раните, които трябваше да са се инфектирали и да са убили пациентите, бяха удивително чисти. Разкъсаните артерии сякаш сами се бяха затворили, кръвоизливите бяха спрели. Полковникът беше опитен лекар — той оперираше, а аз му асистирах. Цяло денонощие оперирахме без прекъсване и не умря нито един.

— Фронтът се придвижваше на север. Позволиха ми да живея при френските офицери. Генерал Жуен посети болницата и ми благодари за онова, което бях направил за французите. След това ми повериха грижите за петдесетимата немци. След месец евакуираха всички ни в Рим. Никой от немците повече нямаше да участва във войната, затова с помощта на Червения кръст уредиха репатрирането им.

— Върнаха ли се у дома? — попита американецът.

— Всички — отвърна лекарят. — Медицинският корпус на американската армия прибра своите хора и от Остия ги откара в Съединените щати. Вирджинците си отидоха в Шенандоа, тексасците — в щата на Самотната звезда. Момчето от Остин, което беше плакало за майка си, също се прибра в Тексас. Стомашната му стена беше зараснала без никакви усложнения.

— След освобождението на Франция откараха и френските ранени. Британците ме взеха със себе си. Генерал Александър беше на обиколка в римската болница и чу за този двор. Каза ми, че ако дам честната си дума и на него, ще ми позволят до края на войната да се грижа за германските ранени в британска военна болница. Обещах му. Германия и без това беше изгубила. През есента на хиляда деветстотин четирийсет и четвърта вече всички го знаехме. Мирът дойде с окончателната капитулация през май четирийсет и пета и аз се прибрах в родния си опустошен Хамбург.

— Тогава какво правите тук след трийсет и една година? — попита американският турист.

Виковете от Пиаца дел Кампо се чуваха ясно. Един от конете бе паднал със счупен крак. Ездачът беше в безсъзнание, но останалите деветима продължаваха.

Побелелият мъж сви рамене и бавно се огледа.

— Мисля, че през онези три дни на този двор се случи чудо. Но то нямаше нищо общо с мен. Аз бях млад и жаден за работа лекар, но не бях чак толкова добър. Чудото беше свързано с момичето.

— Ще има и други шествия — промълви туристът. — Разкажете ми за момичето.

— Добре. През есента на четирийсет и пета ме върнаха в Германия. Хамбург беше под британска окупация. Отначало работих в тяхната, а после в хамбургската главна болница. През четирийсет и девета отново станахме независима република и аз се преместих в частна клиника. Тя процъфтя. Ожених се, родиха ни се две деца. Животът стана по-хубав, Германия се възроди. Напуснах болницата и основах собствена малка клиника. Лекувах новобогаташите и също забогатях. Но никога не забравих този двор и момичето с послушническите одежди.

— През шейсет и пета се разведох след петнайсет години брак. Децата бяха още малки — беше им мъчно, но ни разбираха. Имах пари, бях свободен. През шейсет и осма реших да се върна тук и да я потърся. Просто за да й благодаря.

— Значи пак сте я открили?

— В известен смисъл. Бяха изтекли двайсет и четири години. Предполагах, че е близо петдесетгодишна, също като мен. И че все още е монахиня или, ако поради някаква причина е напуснала манастира, е омъжена жена с деца. Затова през лятото на шейсет и осма пристигнах, наех стая във Вила Патриция и започнах да я търся.

— Първо обиколих всички девически манастири. Те бяха три, на три различни ордена. Наех преводач и разговарях с игуменките. Две от тях бяха там още от войната, третата беше дошла по-късно. Описах им послушницата, която търсех, но монахините поклатиха глави. Повикаха най-старите сестри, но и те не можаха да ми помогнат.

— Особено странна беше одеждата й — бледосива с по-тъмносив символ, извезан отпред. Никой не беше виждал такава. Нито един орден нямаше бледосиви одежди.

— Хвърлих мрежата по-нашироко. Може да беше от орден извън града и през онази последна седмица на германската окупация да беше гостувала на роднини в Сиена. Обиколих Тоскана в търсене на девическия манастир, от който беше дошла. С помощта на вече губещия търпение преводач проверих всички видове одежди, носени от монахини в миналото и настоящето. Имаше няколко бледосиви, но никой не беше виждал кръста със счупеното рамо.

— След месец и половина разбрах, че е безнадеждно. Никой не беше чувал за нея. Преди двайсет и четири години тя беше идвала в този двор три последователни нощи. Беше бърсала лицата на умиращите войници и ги беше утешавала. Беше докосвала раните им и те не бяха умрели. Може би беше притежавала дарбата да лекува с докосване. Но после беше изчезнала в хаоса на разкъсаната от войната Италия. Желаех й всичко най-хубаво, където и да се намираше, ала знаех, че няма да успея да я открия.

— Но казахте, че сте я открили — възрази американецът.

— Казах „в известен смисъл“ — поправи го лекарят. — Събрах си багажа, но опитах едно последно средство. В този град има два вестника. „Кориере ди Сиена“ и „Ла Газета ди Сиена“. Пуснах обяви на по четвърт страница и в двата. С рисунка на символа, извезан на одеждата й. Предложих награда за всякаква информация относно този странен знак. Вестниците излязоха в деня, в който трябваше да си замина.

— Бях в стаята си и се готвех за път, когато се обадиха от рецепцията и ми казаха, че някой ме търсел. Слязох долу с куфарите си. Таксито ми щеше да дойде след час. Не се наложи да го използвам и изпуснах самолета си.

— Във фоайето чакаше дребен старец с пухкава бяла коса и монашески одежди, тъмносиво расо, завързано на кръста с бяло въже, и сандали. Носеше брой на „Ла Газета“, отворена на страницата с моята обява. Отидохме в кафенето и седнахме. Той знаеше английски.

— Попита ме кой съм и защо съм подал обявата. Отговорих му, че търся една млада сиенка, която преди близо четвърт век ми е помогнала. Монахът се представи като Фра Доменико. Бил от затворен орден, отдаден на пост, молитва и учение. Самият той цял живот се занимавал с историята на Сиена и нейните религиозни ордени. Изглеждаше нервен и възбуден и ме помоли да му разкажа точно как съм попаднал на този символ, носен от младата сиенка. „Дълга история“ — отвърнах аз. „Имаме време — настоя монахът. — Моля ви, разкажете ми всичко.“

 

 

Когато първият кон пресече финалната линия само с половин дължина пред втория, Пиаца дел Кампо избухна във викове. Представителите на девет контради отчаяно изпъшкаха, докато тези на десетата, Истриче, радостно аплодираха. Тази нощ в сградите на деветте изгубили гилдии щеше да се лее вино, ала с мрачно клатене на глави и размисли за пропуснатата възможност. В сградата на Истриче бурно щяха пируват.

— Продължавайте — помоли американецът. — Какво му казахте?

— Всичко. Това искаше той. За това настояваше. Отначало докрай. До най-малката подробност. Многократно. Дойде таксито. Освободих го. Но бях забравил нещо. Едва накрая си го спомних. Ръцете, ръцете на момичето. Казах му, че на лунната светлина съм видял черните петна на ръцете й.

— Монахът пребледня като снежнобялата си коса и започна да прехвърля броеницата си. Очите му бяха затворени, устните му безмълвно се движеха. Тогава бях лютеранин, по-късно станах католик. Попитах го какво прави.

„Моля се, синко“ — отвърна той.

„За какво, братко?“

„За безсмъртната си душа, както и за твоята. Защото вярвам, че си видял делото Божие.“

Помолих го да ми обясни и той ми разказа историята за Катерина Милостивата.

РАЗКАЗЪТ НА ФРА ДОМЕНИКО

— Знаете ли нещо за историята на Сиена? — попита монахът.

— Не — признах аз, — почти нищо.

— Тя е древна. Градът е преживял раждането и края на много векове. Векове на благоденствие и мир, но и на война и кръвопролитие, диктатори и вражди, глад и чума. Първите два най-страшни века били от хиляда триста петдесет и пета до хиляда петстотин петдесет и девета година.

— Двеста години на безкрайни и безсмислени войни тук и в чужбина. Градът постоянно бил нападан от наемници, ужасните кондотиери, и нямало здрава власт, която да защити гражданите му.

— Трябва да знаете, че по онова време нямало „Италия“, а само отделни княжества, херцогства, миниатюрни републики и градове-държави, които често мечтаели да се завладеят едни други или действително воювали помежду си. Сиена била република, но вечно била под алчния поглед на херцогство Флоренция, което накрая я погълнало по време на Козимо Първи от рода Медичи.

— Но това събитие било предшествано от най-тежкия период — от хиляда петстотин и двайсета до хиляда петстотин и петдесета година. И тъкмо за това време ви разказвам. Властта в града-държава Сиена била в ръцете на пет клана, наречени „Монти“, които враждували помежду си, докато не съсипали града. До хиляда петстотин и дванайсета господствал един от тях, оглавяван от Пандолфо Петручи, който управлявал жестоко и тиранично, но поне осигурявал известна стабилност. Когато умрял, настанала анархия.

— Градът трябвало да се управлява от „балия“, постоянен магистратски съвет, чийто опитен и безпощаден председател бил Петручи. Но всички членове на балията били и представители на съперничещите си монти и вместо съвместно да ръководят Сиена, те се борели помежду си и я накарали да падне на колене.

— През хиляда петстотин и двайсета година на един от по-незначителните членове на рода Петручи се родила дъщеря. Въпреки че Пандолфо вече бил умрял, кланът все още имал най-тежката дума в балията. Но когато детето било на четири годинки, Петручи изгубили позициите си и другите четири монти продължили да враждуват.

— Момиченцето пораснало и станало хубавица, набожна, истинска гордост за семейството си. Живеели в голям дворец, той е недалеч оттук, защитени от нищетата и хаоса, които вилнеели по улиците. Докато другите богати и разглезени момичета ставали упорити и своеволни, да не кажа разпуснати, Катерина ди Петручи била скромна и се била посветила на Църквата.

— Единственото й несъгласие с баща й било по въпроса за омъжването й. По онова време било нормално момичетата да се венчават на шестнайсет или дори още на петнайсет. Но годините си минавали и за огорчение на баща й Катерина отблъсквала ухажор след ухажор.

— Към хиляда петстотин и четирийсета Сиена била раздирана от страшни бедствия — глад, чума, селски бунтове и междуособици. Катерина била защитена от всичко това зад стените на двореца и разделяла времето си между ръкоделията, книгите и службите в семейния параклис. През тази година обаче се случило нещо, което променило живота й. Тя тръгнала на бал. Но не стигнала дотам.

— Известно ни е какво се случило или поне така смятаме, тъй като е останал документ, написан на латински от изповедника на баща й, стар свещеник, издържан от семейство Петручи за духовните им нужди. Катерина напуснала двореца с каляска, придружавана от една прислужница и шестима стражи, защото улиците били опасни.

— По пътя стигнали до улица, която била препречена от друга кола. Младата жена чула някой да вика от болка. Въпреки предупрежденията на прислужницата тя вдигнала щората и надзърнала навън.

— Втората карета принадлежала на друг род и изглежда, че на улицата се бил препънал възрастен просяк, който подплашил конете. Разгневеният пътник, жесток млад благородник, изскочил навън, грабнал тоягата на един от телохранителите си и свирепо започнал да бие клетника.

— Без да се замисли, Катерина също се втурнала навън в калта, като съсипала копринените си пантофки, и извикала на мъжа да спре. Той вдигнал глава и младата жена видяла, че е един от знатните младежи, за които баща й искал да я омъжи. Забелязал герба на Петручи на вратата на каляската й, благородникът се качил в своята.

— Момичето приклекнало на улицата и повдигнало тялото на мръсния стар просяк, ала той вече умирал от побоя. Въпреки че човек като него трябва да е гъмжал от паразити, да е вонял на боклуци и изпражнения, тя го държала в ръцете си до последния му дъх. Според легендата, докато се взирала в измъченото, сгърчено от болка лице, омазано с кал и кръв, й се сторило, че вижда умиращия Иисус. Нашият стар хронист твърди, че преди той да умре, Катерина прошепнала в ухото му: „Грижи се за моя народ“.

— Никога няма да узнаем точно какво се е случило, защото не са запазени разкази на свидетели. Разполагаме само с думите на един стар свещеник, писал години по-късно в самотата на монашеската си килия. Но така или иначе, това променило живота й. Тя се прибрала вкъщи и в двора на двореца изгорила всичките си дрехи. Казала на баща си, че иска да се откаже от света и да отиде в манастир. Той не искал и да чуе и изрично й забранил.

— Въпреки волята му, нещо нечувано по онова време, Катерина обиколила девическите манастири в града и се опитала да постъпи там като послушница. Ала пратеници на баща й я били изпреварили и не я приели никъде. Знаели, че Петручи все още имат огромна власт.

— Ако смятал, че така ще я спре, баща й грешал. Тя откраднала собствената си зестра от семейната хазна и след като тайно се договорила с един от противниковите родове, наела двора до манастира „Санта Чечилия“. Монасите не го използвали. Той бил около двайсет на трийсет метра, с аркада от едната страна, и лежал под сянката на високи каменни стени.

— За да изолира напълно двора, игуменът поставил яка врата от дъбови греди на единствената арка, която водела към манастира.

— В този двор младата жена направила нещо като приют. Тук подслон от ада на улиците можели да намерят най-бедните сред бедните, отхвърлените от обществото, хромите и сакатите, просяците и пропъдените забременели слугини, слепите и дори болните, от които най-много се бояли.

— Те лежали в собствената си мръсотия сред изпражнения и плъхове, защото не познавали други условия, и тя ги почиствала, грижела се за раните им, използвала остатъка от зестрата си, за да им купува храна, а после започнала да проси из града. Семейството й се отрекло от нея, разбира се.

— Но след година настроенията в града се променили. Хората започнали да я наричат Катерина дела Мизерикордия, Катерина Милостивата. Започнали да се получават анонимни дарения от богатите и разкайващите се. Славата й се разпространила извън Сиена. Друга млада жена напуснала знатното си семейство и се присъединила към нея. После трета. На третата година за Катерина била чувала цяла Тоскана. Нещо по-лошо, тя привлякла вниманието на Църквата.

— Трябва да разберете, синьоре, че това били ужасни времена за Светата католическа църква. Дори аз го признавам — тя се била покварила от твърде дългото тъпчене с привилегии, власт и богатства. Мнозина църковни велможи, епископи, архиепископи и кардинали водели живот на светски князе, отдаден на удоволствия, жестокост и всички плътски изкушения. Това вече било дало отражението си сред хората и те си търсели нови покровители. Нарекли движението Реформация. В Северна Европа положението било още по-сериозно. Лутер вече проповядвал еретичната си доктрина, английският крал бил скъсал с Рим. Тук в Италия истинската вяра била като врящ котел. Във Флоренция, само на няколко километра от Сиена, монахът проповедник Савонарола бил изгорен на клада, след като го подложили на ужасни мъчения, за да се отрече от убежденията си, но дори след смъртта му бунтът продължавал да тлее.

— Църквата се нуждаела от реформиране, но не и от схизма, ала мнозина властници не можели да го проумеят. Сред тях бил сиенският епископ Лудовико. Той имал най-много от какво да се страхува, защото бил превърнал двореца си в скандален вертеп за плътски наслади и лакомия, разврат и порок. Продавал индулгенции и опрощавал богатите в замяна на цялото им богатство. И все пак в собствения му град, едва ли не под собствените му стени, живеела млада жена, която го посрамвала с примера си, и хората го знаели. Тя не проповядвала, не подстрекавала към бунт като Савонарола, но епископът въпреки това започнал да се бои от нея.

 

 

От съдийската трибуна на Пиаца дел Кампо церемониално връчиха лелеяното палио на предводителите на победилата контрада и знамената с таралежовия герб триумфално се развяха преди да поемат за победния пир.

— Пропуснахме всичко, скъпи — каза съпругата на американеца и отново стъпи на изкълчения си глезен. Вече се чувстваше много по-добре.

— Само още мъничко. Обещавам ти, че ще видим всички празненства и шествието. Те продължават до изгрев слънце… И какво станало с нея? Какво станало с Катерина Милостивата?

— На следващата година епископът най-после дочакал своя шанс. Било непоносимо знойно лято. Земята изгоряла, реките пресъхнали, животинска и човешка мръсотия покривала улиците, плъховете страшно се размножили. И тогава дошла чумата.

— Това бил поредният взрив на страшната Черна чума, която ние познаваме като „бубонна“. Хиляди се разболявали и умирали. Днес знаем, че тази болест се разпространява от плъховете и бълхите, които живеят по тях. Но тогава хората смятали, че е Божие наказание и че разгневеният Бог трябва да бъде омилостивен с жертвоприношение.

— За да разграничи себе си и трите си послушнички от другите сестри в града, Катерина вече била измислила знака, който носели на одеждите си четирите: Христовия кръст, но с едно счупено рамо, символизиращо Неговата скръб за народа Му и за начина, по който се отнасят помежду си хората. Това ни е известно, защото грижливо е описано от другия отец изповедник, който години по-късно написал спомените си.

— Епископът обявил този символ за ерес и събрал тълпа, на която платил. Чумата, казал той, идвала от онзи двор, и се разпространявала от просяците, които спели там, но денем скитали по улиците. На хората им се искало да вярват, че някой е виновен за болестта им. Тълпата се втурнала към двора.

— Старият хронист не присъствал, но твърди, че слушал за случилото се от много източници. Когато чули приближаването на тълпата, трите послушнички наметнали одеждите си с дрипави одеяла и се скрили. Катерина останала. Тълпата нахлула вътре, пребила мъжете, жените и децата, които открила тук, и ги прогонила извън градските стени.

— Ала запазили най-дивата си ярост за самата Катерина. Тя била девствена, но те я повалили на земята и многократно я изнасилили. Сред тях трябва да е имало войници от гвардията на епископа. Когато свършили, я разпнали на портата в дъното на двора, където тя най-сетне умряла.

— Това беше историята — каза мъжът, — която преди седем години в хотелското кафене ми разказа Фра Доменико.

— Това ли е всичко? — попита американецът. — Нищо повече ли не ви каза?

— Имаше и още нещо — призна немецът.

— Разкажете ми, моля ви. Разкажете ми всичко — помоли туристът.

— Ами, според думите на стария монах, се случило следното. Още същата вечер ужасна буря връхлетяла града. Над планините се събрали облаци, толкова тъмни, че скрили слънцето, а след това луната и звездите. После заваляло. Никога не били виждали такъв дъжд. Сякаш обливали цяла Сиена с вода от маркучи. Това продължило до сутринта. После облаците се разкъсали и слънцето се показало.

— Но Сиена била пречистена. И натрупаната мръсотия била измита от всяка цепнатина и пролука. Пороищата изтекли по канавките и каналите през отворите в градските стени. С водата си отишли и плъховете, отнесени като грехове на зъл човек със сълзите Христови.

— След няколко дни чумата започнала да отслабва и скоро преминала. Ала онези, които участвали в убийствата, се срамували от стореното. Те свалили измъченото тяло от портата и го измили, за да го погребат по християнския обичай. Свещениците обаче се страхували епископът да не ги обвини в ерес. Затова неколцина храбреци отнесли тялото на носилка извън града, изгорили го и хвърлили пепелта в един планински поток.

— Отецът изповедник на рода Петручи, който написал всичко това на латински, не посочва точната година, да не говорим за месеца и деня. Но има друг летопис, в който с точност се споменава времето на Големия дъжд. Годината била хиляда петстотин четирийсет и четвърта, месецът — юли. И дъждът завалял през нощта на втория ден.

ЕПИЛОГ

— Денят на палиото — каза американецът. — И на свободата.

Немецът се усмихна.

— Денят на палиото е бил определен по-късно, а отстъплението на Вермахта е просто съвпадение.

— Но тя се е завърнала. Завърнала се е след четиристотин години.

— Така смятам — тихо потвърди немецът.

— За да се погрижи за войници като онези, които са я изнасилили.

— Да.

— Ами белезите по ръцете й? Дупки от разпването ли?

— Да.

Туристът впери поглед в дъбовата врата.

— Петната. От нейната кръв ли са?

— Да.

— Боже мой! — промълви американецът. — И сега вие поддържате тази градина. За нея ли?

— Идвам тук всяко лято. Мета плочите, грижа се за розите. По този начин просто й се отблагодарявам. Може би тя го знае. А може би не.

— Днес е втори юли. Дали ще дойде?

— Може би. По-вероятно не. Но едно мога да ви гарантирам: тази нощ в Сиена няма да умре никой: нито мъж, нито жена, нито дете.

— Сигурно имате разходи — рече туристът. — За да поддържате двора. Ако мога да направя нещо…

Немецът сви рамене.

— Не. Ей там на оная пейка до стената има кутия за дарения. Тя е за сиенските сираци. Реших, че това би й харесало.

Туристът беше щедър като всеки американец. Той бръкна в джоба на сакото си и извади дебела пачка. Обърна се към кутията, отброи пет банкноти и ги пъхна вътре.

— Господине — каза канзаският фермер на немеца, след като помогна на жена си да се изправи. — Скоро ще напусна Италия и ще отлетя за Канзас. Ще се грижа за ранчото си и ще отглеждам добитъка си. Но до края на живота си няма да забравя, че съм бил в двора, където е умряла тя, и завинаги ще запомня историята за Катерина дела Мизерикордия. Хайде, скъпа, да вървим.

Двамата излязоха на уличката и тръгнаха към празнуващото множество. След малко от дълбоките тъмни сенки на аркадата излезе жена.

Тя също носеше изтъркани дънкови дрехи, косата й бе сплетена на плитчици и на шията й висяха мънистени нанизи. На гърба й беше прехвърлена китара. В дясната си ръка държеше тежка мешка, в лявата — спортен сак.

Жената застана до мъжа, извади цигара с марихуана от горния си джоб, запали я, дълбоко дръпна и му я подаде.

— Колко остави? — попита тя.

— Петстотин долара — отвърна мъжът. Немският му акцент бе изчезнал — говореше като истинска рожба на Уудсток. Той изпразни дървената кутия и напъха доларите в джоба на ризата си.

— Страхотна история — каза приятелката му. — Хареса ми как я разказваш.

— И на мен ми харесва — скромно призна хипито и вдигна раницата си. — И знаеш ли? Те вечно ще вярват, че е истина.