Иван Вазов
Две вълни

В зелената горица

зефирът вей едвам.

Пред мен се лей Марица

унила кат вдовица

и аз й думам там:

 

Обичам твойта песен

и тихият ти стон,

и твоя бляск размесен,

и твоя бяг отнесен

във синий хоризон.

 

При твоето шумтенье,

изпълнено с печал —

и в мене нещо стене.

Аз падам в размишленье

за общият ни дял.

 

Душата ми и тя е

кат твоя муден бяг,

вълнува се, блуждае,

въздиша и не знае

към кой отива бряг.

 

Кат теб и тя почена

живота си без грях —

без яд, без кал, без пена,

игрива, развълнена

като детински смях.

 

До извора си близка —

без минало бе тя,

без скръб, без злоба низка

и любеше да киска

със малките цветя.

 

Кат теб и тя растеше

кристална и добра,

с небето хоратеше,

живота й личеше

на песен, на игра.

 

Уви, но днес е мътна!

След толкоз злочестий

кат теб е прашна, плътна:

тя много бури глътна —

и страсти, и помий…

 

И няма вече сила

да дойде в бистрина,

да стане чиста, мила,

тъй както ти към Рила

не можеш се върна!

 

Пловдив, 6 април 1882