Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма
Набиране
Преслав Марков
Източник
Словото

Огънят тлееше лениво

и в гъстий полунощен мрак

блещеше бледно, мърчаливо;

наокол тъмният букак

шептеше с вятъра сънливо.

 

Иван свърши разказа свой

с пожар запален във очите.

Радой, Радой! — викнаха всите, —

сега да чуйм що знай Радой! —

И будната, безгрижна чета,

от трепкавия плам огрета,

Радоя тясно окръжи

и напна слух да чуй готова

история проклета, нова…

Радой главнята разтроши,

бликнаха искри извисоко

и сред мълчаньето дълбоко

подзе: „Какво да кажа вам?

Аз малко видях, малко знам,

дълбоки рани на сърцето

кат другите не крия аз,

с разказ горчив, с мъченье вето

не мога развълнува вас.

Но се едно: против тирана

омраза страшна и аз храна

и кръв да лея съм готов…

Ща ви разказвам за любов.“

„Любов! Любов! — това добро е,

любили сме, кажи, Радое!“

Радой подкачи с тихен глас:

„Историята не е стара,

но струва да я кажа аз,

фанете, ако щете, вяра:

по-друго не знам тоя час.

За хляб в селото снощи слязох,

взех пупал и тютюн, и сол,

на връщане — когато влязох

в гората, при Зелени дол,

срещнах девойка млада тамо,

върви — с кобилица на рамо.

 

Тупна сърцето. Аз сетих,

че в жили ми кръвта гореше,

едвам поимах моя дих,

а тя към мене се вървеше.

 

Девойко мила, добър час! —

казах u с разтреперан глас,

и без да ща, се спрях омаян,

и взрях се в нея кат пиян;

макар в сукман, но нейний стан

като от мрамор бе изваян.

Тя гледаше на мен без страх,

тя беше стройна и висока,

тя беше румена, чернока

и кат сложи котлите с смях,

дал бог добро, каза ми… Ах,

стори ми се, че се залюбих!

Забравих де съм и кой бех,

страхът и дързостта изгубих

и само нея веч видех.

 

Стъмни се скоро. Зад бърдата

червено слънцето се скри,

прибраха се отвън стадата

със бяг, с мучане и с игри.

Млъкна гора, млъкна долина,

млъкнаха викове, звънци

и из вечернята мръчина

писнаха ранните щурци.

Бе време вече да си тръгна,

но бях омаян и упит

и нямах мощ да се изтръгна

из тоя буден сън честит.

Милана и тя не спешеше,

трепереше и нейний глас.

Във тоя хладен, късен час

таз среща ней приятна беше,

тя срамежливо, бъблешком

мълвеше думи простодушни,

като зефиря, кога шушне,

и свойта ръка мълчешком

отпущаше в ръка ми жежка

да я цалувам в страст лудешка.

Уви, за пръв път пожалех,

задето там при Дунав синий

над сабята се аз заклех;

задето чедо аз не бех

на тия дивите долини;

задето нямах право аз

да жертвувам на таз девица

живот, сърце и ум, и страст.

— Не са те вече в мойта власт —

за друга — славна годеница,

живея, служа и ща мръ.

Но ах, как страшно аз горъ!

 

Накрай Милана тихо рече:

— Ах, късно, божичко, е вече.

Прощавай… мама ще гълчи —

и със наведени очи

грабна кобилицата леко.

— Къде стоиш? — Тук недалеко,

но с мен недей ти дохожда,

вземи си спомен таз калина

и утре пак по хладовина

аз тук ще дода за вода… —

Каза, подаде и изчезна

във нощната мъглява бездна

и дълго йощ се взирах аз

към тамо, дето тя отмина,

и дълго слушах нейний глас,

и дълго мислех и без свяст

цалувах нейната калина.“

Радой свърши и своя дар

из пазва трепетно извади

и на другарите си млади

показа цветето със жар.

Но две пламтящи очи в мрака

се бяха впили във юнака.

……………………………………

И скоро падна тма и сън

покрай загасналий огън.

 

(Следва)

Край