Цветан Диковски
Адажио

Облаци се гонят в мрачна вечер,

вятър свири и разклаща клони.

Знам, че ти си нейде там далече,

няма кой тъгата да прогони.

 

Може би сама, в ръката с книга,

ти седиш в притихналата стая.

Моят ум се мъчи да се вдигне,

пътищата твои да узнае.

 

Може би почиваш уморена

и духът в мечтание унесен,

ще си спомни миг поне за мене

и за мойта звънкогласна песен.

 

Може би присядаш пред екрана,

за да гледаш филма, новините,

или в мрака свита на дивана

чакаш да изгреят пак звездите.

 

Може би, когато пак се срещнем,

ще успеем да си кажем всичко,

и ще слеем две сърца горещи

в път един, в желание едничко.

 

И ме сгря една искра надежда

и тъгата ледена прогони.

Отглас от Вселената безбрежна

нежно ме унася Албинони…