Цветан Диковски
Ледената планета

Каква нелепа орис ме споходи

по пътя към небесното отечество,

отшелник из вселената да бродя,

да страдам по изгубено човечество.

 

Безкрайно — цяла вечност се надявам,

и странник тъжен скитам сред тълпите,

и същността ми бавно вледенява

от ледения мрак сковал душите.

 

Студено слънце — северно сияние

отблясъци разпръсква по земята,

ала в сърцата от леда сковани

не може да проникне светлината.

 

И глас в пустиня екне над света,

от обич натежало откровение.

Пред светлия олтар на любовта

сърцето ми изгаря всесъжение…