Христо Смирненски
Безотпускана елегия

Самин сред своята печал,

загледал храмовете златоглави

и къщите — палати величави,

обвити в гълъбов воал,

душа ми тях за миг не пожелава.

Една мечта, една мечта тогава,

душа, сърце и ум обзима:

ах, отпуска да има!

 

Самин сред своята печал,

затънал доста в ада на земята,

аз вярвал съм във бъдеща отплата —

за рая божи съм мечтал;

но днес по чортовете пращам рая

и вместо него, вместо рая, аз желая,

о, блян, мечта неотразима,

ах, отпуска да има!

 

Самин сред своята печал,

самин загледал нощем висините

с наполеони бляскави покрити,

какво, какво не съм желал!

Но днес на тях аз кръст поставям

и в самотата своя пожелавам

със жажда, жажда негасима,

ах, отпуска да има!

 

Самин сред своята печал,

в уста с изгаряща угарка,

вървя по мъртвите листа из парка

с мечта по светъл идеал;

и ей димът на букви пропълзява

и буква подир буква цял ред става,

димът несетно форма взима:

„Ах, отпуска да има!“