Теодора Тодорова
Да не повярваш!

(на всички, които още вярват в чудовището от Лох Нес)

 

 

Видя ги как слязаха от лъскавия си джип. Поредното стадо учени,които като ято патици се въртяха, кряскаха и подскачаха около новата си и модерна апаратура.

Ето,че седмицата започваше обещаващо!

Слънцето бе хукнало да изгрява и лъчите му подпалиха водите на езерото.

Бе почти края на зимата и тълпите любопитковци, туристи още не бяха наводнили околността. Макар техните шумове да плашеха рибата,той все пак зависеше от тях.

От петдесет години се бе превърнал в местната легенда и беше единствения, който бе видял чудовището от езерото.

„Видял“, дръжки! Нищо подобно, но продаваше историята си като топъл хляб. Да не повярваш, че толкова умни глави, учили по сто години из най-престижните университети на планетата се ловяха като мренки на стръвта на неговите лъжи!

И тези щяха да захапят куката. Сега щяха да подскачат около езерото, да ахкат и охкат, после щяха да се настанят при Сам и докато пиеха чай в опушеното му кафене щяха да попитат кой е видял чудовището. Естествено всички щяха да кажат—

— Старият Ендрю. Той го е виждал много пъти. Единия път даже онова нещо едва не му отхапало ръката.

Даваше им най-много десет минути за упътване и после щяха да цъфнат при него.

Крайно време беше. Почти се бяха изпарили спестяванията му от миналия сезон и идваше момента за нови инвестиции.

Навремето бяха двамата в играта със стария Патрик. Оня не беше по-възрастен от него, ама още от дете имаше физиономията на дъртак, та прякора му естествено и някак неусетно му се лепна, та го отнесе до смъртта си. По-скоро до изчезването си.

Историята за чудовището от езерото си съществуваше сигурно от хилядолетия. Той поне я беше чувал от прадядо си. Бе нещо толкова естествено за цялото село и за жителите му, че всички вярваха в неговото съществуване. Естествено никой не беше го виждал, но смееше ли да си го признае?! Ако го направеше означаваше край на потока от туристи, учени и любопитни, а с този край си отиваше и туризма — единствения доход на селището. И без това вече риба не бе останала, та всички се хранеха от легендата. Стискаха си я здраво, както куче кокала си.

По алеята се чу шум от кола. Аха, пристигаха. Тези дори бяха много бързи. Явно малко им бяха субсидиите, та си даваха зор да приключат по-скоростно.

— Господин Ендрю?!

Американци. Най-любимите му, защото те и японците бяха най-лесни за лъжене. Лапваха думите му като топъл хляб и плащаха добре. Богати държави. Намести перчема си и излезе.

— Да?!

— Ами… ние сме учени и … ъъъ, идваме да изследваме езерото. Търсим онова чудовище. Господин Сам от хотела…

Ха! Старата барака на Сам, хотел?!

— … ъъъ, ни каза, че вие сте го виждали. Та се питахме дали срещу заплащане искате да ни заведете на мястото в езерото, където сме срещали звяра, да ни разкажете кога точно се е случило и… ъъъ … естествено, ако искате…

Поне не се правеха на велики. Сега щеше да ги изпоти. Рядко се случваше на старец като него да държи в ръцете си пет умни глави. Пое си дълбоко въздух с удоволствие и прочисти гърлото си.

— Ами, момчета, да виждал съм го. Ама сега нямам много свободно време. Приготвих такъмите, че трябва да се ходи на риболов. Знаете, тука няма много работа и всеки си гледа прехраната

Направо видя в очите им как жалката цифрата, която смятаха да му платят се стопи. Така, акциите му се покачваха и сега бяха готови да дадат мило и драго, за да постигнат високата цел на научните си изследвания.

— Ъъъ … ами ние сме готови да ви заплатим каквото поискате. В разумни граници. Все пак имаме и ние бюджет за спазване. Разбирате, нали?!

— Е, момчета какво ще кажете за 100 лири?!

Главите им само дето не се откачиха от изненада. Какво ли си мислеха, че ще прекарат стария глупак със шепа жълти пенита?! Видя как се отделиха за момент двама от тях — явно шефовете или поне по-старшите. Помърмориха и после единия от тях с толкова червена коса, че все едно си беше запалил огън на главата му подаде ръка.

— Готово. Съгласни сме, но следващите два дни ще ги прекарата изцяло с нас.

— Няма проблеми. Да пийнем по една бира, а?!

Беше готов да ги почерпи и по две. Сам не можа да повярва, че им измъкна толкова тлъста сума. Беше казал тавана си, готов да се пазари и после да слезе до 50 лири. Леле, колко големи сладури бяха тия американци?! Сезона започваше добре и от радост му идеше да направи подскок във въздуха, въпреки болежките в краката.

— Ъъъ… толкова рано ние не пием, а и сме на… работа. Може пък тази вечер. При Сам?!

— Няма проблеми. Аз ще си взема една, че нещо ме гони ревматизма, а казват, че бирата помагала.

Трябваше само да внимава да не се отреже.

Навремето беше изгубил доста пари, защото бе се натряскал като прасе и бе оставил една немска експедиция да се шлятка из езерото, докато не бяха си изповръщали червата всички от групата. Просто не можеше да си спомни как да се върне на брега, а и бурята беше виновна също. От тогава все внимаваше в картинката.

Все пак с една бира можеше да отпразнува успешното начало на деня.

— От къде да започнем момчета?

— Ами ние сме наели лодката на господин О’Нийл и ако искате да ни заведете в езерото на мястото, където най-често сте виждали чудовището?!

Аха и Пат си беше направил парички. Дано скапаната му лодка да издържеше. Глупака, поне да беше я позакърпил малко. Срамота. Искаше само да лапа пари без да го е грижа, че може да стане някоя беля, а и подронваше авторитета на селото.

— Дадено. Ще се видим на пристана след десет минути, а?! Трябва да си прибера такъмите.

Изчака ги да се отдалечат и едва тогава си позволи да се усмихне. Тупна се от радост по коляното и влезе да прибере въдиците си. Щеше му се да се похвали на някого, но жена му си беше заминала отдавна, а и стария Патрик я беше последвал. Само чудовище си стоеше тука в езерото. От толкова години говореше за него, че вече го чувстваше като нещо свое, почти като приятел.

* * *

Лодката беше натоварена с машинарии до ушите. С този товар щеше да изпие огромно количество нафта, но да му мислат учените. Половината от джаджите вече ги познаваше, защото бе виждал много такива. Сонари, ехолоти, компютри, сензори и кой знае още какво.

Навремето идваха само с фотоапарати, а сега все едно, че бяха окрали някоя лаборатория на НАСА.

Накара ги да подкарат към източния край на езерото. Там имаше много подводни пещери, голяма дълбочина, както и нещо май магнитно,з ащото почти всички уреди полудяваха.

Браун казваше, че по времето на първата световна война един самолет бил изхвърлил някаква бомба на онова място, но кой ли знаеше?! Браун не беше точно типа хора, на които може да се вярва.

Всички експедиции нарочно отвеждаше веднага там, щото като им се разпищяха джаджите още от началото им подпалваше чергата и после му вярваха за всичко, ако ще да кажеше, че онова нещо дори летеше по пълнолуние.

Бе още доста хладно и се зави в палтото си. Никога толкова рано до сега не бяха се появявали учени в района. Сигурно пак нещо е станало из техните среди, та бяха се помъкнали пак да проучват историята.

До него се намести един пъпчив младок, който се представи като Майкъл. На коленете си постави бележник, портативен касетофон, за да запише историята му. Едва ли имаше повече от трийсетак. Сигурно му беше първата експедиция и гледаше да направи впечатление на началството.

За момент се почувства леко виновен. Горкото момче! Сигурно целия си живот щеше да посвети на чудовища като неговото, които не съществуваха. С две думи щеше да гони вятъра. Ех, странно нещо беше живота. Едни учат двайсет години, за да си изкарат хляба, а той едва с една година в училище ги пращаше за зелен хайвер и печелеше на техен гръб.

Вгледа се във водата, за да не вижда жадните очи на младока и започна—

— За първи път видях онова нещо през 1943 година. Бяхме излезли за риба със стария Патрик. Май, че беше по това време. Бяхме точно на онова място, където сега ви водя… А, няма го вече Патрик. Изчезна преди пет години. Изяде го онова чудовище ви казвам… Знам, как така от къде съм сигурен?! Намериха лодката му празна на средата на езерото, още със заредени въдици, а от него нито следа. Казвам ви, че онова нещо го е изяло. Щото и той му беше виждал физиономията. Да не повярваш направо!

Е, можеше и стария Патрик да бе паднал сам от лодката и да се бе удавил. В последните години, от както бяха започнали да печелят доста пари с историйките си, Патрик бе се увлякъл здраво да надига бутилките. Май не се появяваше дори трезвен. Бе излязъл в езерото да лови риба и толкова. Просто не се бе върнал повече. Лоша работа. Не можаха поне едно погребение да му направят като хората, защото тялото му така и не се намери.

Да, съдба човешка!

— Та, както си ловяхме кротко риба, по едно време лодката започна да се клати. Все едно, че нещо извираше от водата в близост до нас. Вълните ставаха все по-големи и по едно време трябваше да се държим с две ръце за бордовете, за да не паднем. Първи го видя стария Патрик, щото аз бях с гръб. Та видях как зъркелите му се оголемиха като чинни, а устата му висна и започна да пелтечи нещо. Обърнах се да видя какво става и казвам ви момчета, да не повярваш, над езерото се издигаше главата на онова чудо. Дълга шия… Ами да беше около три метра и широка колко бедрото ми. Накрая една кръгла глава с малки очички, които да не повярваш, ама ни фиксираха яко. После онова чудо изрева, леле какъв ужасен звук и изчезна, така внезапно, както се беше появило. Ако щете ми вярвайте бяхме се подмокрили от страх и двамата…

Със стария Патрик не бяха видяли нищо подобно. Е, наистина тогава през 1943 нещо беше разклатило здраво лодката, но толкова. После беха решили да си изкрънкат по една бира безплатно от Сам и бяха съчинили историйката.

Беше се случило така, че същата вечер в кафенето бяха и група японски учени, та като лапнаха въдицата, като ги заразпитваха и най-вече като ги почерпаха с много бира, та цялата работа се оттече. И най-важното им повярваха и се прочуха.

От толкова години разправяха тази история, че бе имало моменти, когато почти си вярваха, че наистина им се беше случило. Дори другите от селото не си позволяваха да ги майтапят. Е, някои си имаха съмненията, но после бе дошла тайнствената смърт или по-точно изчезване на Патрик, която съвсем му вдигна авторитета и подхрани достоверността на разказа му.

Мир на душата му, но Патрик му беше направил голяма услуга.

— Може ли по-подробно да ми опишете чудовището?

Пое си глътка бира и пак започна. Гледаше никога да не променя разказа си, за да не се оплете като пате в калчища. В едно списание беше видял снимката на някакво праисторическо животно, което учените смятаха, че е чудовището от езерото. Беше изучавал образа му дълго време и сега пееше урока си като по ноти. Като свършеше знаеше, че щяха да се разкрещят.

— Това е, това е. Представяте ли си това е ихтио… ихти… ала, бала…

все не му запомняше името, ама всички правеха така.

Големи и сериозни мъже, а се вдетеняваха. Това тяхното професия ли беше?!

Ето го и момчето Майкал се зачерви и хукна към кабината, за да докладва на старшите. След секунди вече всички от експедицията се бяха скупчили около него и го молеха за повече подробности, тикаха му под носа снимката на онзи ихтио… каквото беше и се вълнуваха до сълзи. Отново усети леко бодване под лъжичката. Сигурно остаряваше, за да го подгонва чувството за вина.

Отпи от бирата си и се постара да се усмихне. Все пак момчетата си бяха платили и той трябваше да даде всичко от себе си и от своето чудовище!

— Дайте пак да видя снимката. Да, същото е… Разбира се, че съм сигурен. Дано имате шанса да го видите и вие и ще разберете, че не съм ви лъгал!

Над езерото се стелеше ниска мъгла. Сякаш дори природата му помагаше, за да създаде тайнствена атмосфера.

Мотора на лодката кашляше и все едно, че се опитваше да си изплюе дробовете. Проклетия Пат! Само да излезеха на пирса щеше да му отпори ушите. Скръндза! Да се стегне и да си оправеше лодката. Цялото лято тази барака нямаше да издържи.

Момчетата се бяха затворили в кабината и правеха разни изчисления.

След еуфорията около внезапното му забогатяване и след поредната купчина лъжи изведнъж се почуства тъжен. И стар! Толкова стар, колкото разправяха, че било старо езерото.

Сигурно от милиони години имаше все някой като него, който се хранеше с тайните му. Сигурно стотици глупаци и умници пореха водите му с лодките и машинариите си, за да открият неговото чудовище.

Стоеше облегнат на парапета, с бира в ръка (добри американски момчета, бяха му заредили хладилната чанта) и му идеше да ревне като дърто магаре. Как му липсваше сега стария Патрик, за да го ръгне в ребрата и за да му смигне, че са метнали поредната група учени и че снимките им пак сигурно щяха да се мъдрят в някоя книга с много термини, които никой не разбираше. Имаше една купчина от тях, защото почти всички му ги пращаха.

Ако и той си отидеше един ден от този свят, а сигурно скоро и това щеше да стане, кой ли щеше да продължи тяхната история?! Историята за тяхното чудовище?!

В селото бяха останали само те — стиска старчоци, а младите бягаха в големия град и се връщаха само за почивките, за да им се подиграват в кръчмите и за да ги разпитват дали пак не са видяли тайнствената твар!

Ако чакаше на такива като тях да продължи да живее, дори да го имаше, звяра би предпочел да се гътне. Сегашната младеж не можеше дори една легенда да създаде, а камо ли да я опази!

— Ето го. Нещо става. Включвай принтера. Бързо ти казвам, бързо!

Бяха на мястото, където Браун разправяше, че оня стоварил бомбата от самолета. Каквато и да беше истината там долу, имаше нещо, което подлудяваше машинариите. И хората, естествено!

Отдръпна се, за да не се пречка и започна да наблюдава петимата учени, които като пощръкляли следяха екраните, джаджите си, а очите им щяха да изхвръкнат от напрежение. Нищо! Поне това щеше да им остане. После за този кратък миг, щяха да изпишат тонове мастило и нямаше да могат да го обяснят, но щяха да накарат много други като тях да почукат на вратата му, за да ги доведе тука. В крайна сметка благодарение на него чудовището продължаваше да живее и да бъде търсено.

Отпи от бирата си отново и зачака да премине лудницата на лодката.

Утре като приключеше и пипнеше паричките си може би щеше да отиде до града, за да види внуците, да им занесе някое подаръче. Можеше да излезе призори и да налови малко риба. Горките деца — все ядяха замразени боклуци.

Тази Коледа пак не можаха да дойдат и му беше много домъчняло за тях. Щяха да вечерят всички заедно, а после на заспиване щеше да им разкаже за чудовището от езерото, за неговото чудовище.

— Какво става момчета?!

— Ей, сигурно е било то, господин Ендрю. Страшна работа. Подлуди компютъра ни. Невероятно!

Поне бяха доволни. Почувства се облекчен…

* * *

Студения въздух ги караше да потреперват. Езерото изглеждаше толкова гладко, че им се струваше почти нереално. Хълмовете наоколо още бяха покрити тук, таме с купчини сняг. Няколко патици се гмуркаха, за да намерят закуската си.

Бяха нервни и сънени.

Старчето не беше се появило в уречения час на пирса. Бяха го търсили из цялото село. О’Нийл им бе казал, че липсва лодката на дядката. Сигурно бе решил да излезе на риболов преди изгрев. Проклети старчоци, нямаха никакво уважение към научния им труд. Бяха му платили и бяха се уговорили, че два дни ще бъде само с тях. Защо тогава му е трябвало да излиза по нощите в езерото?!

Майкъл придърпа по-плътно яката на якето си.

— Момчета, ако не се появи до час трябва да тръгваме. Имаме срокове за спазване. Ако е в езерото ще го намерим. Няма къде да отиде, я?!

Другите само кимнаха с глава в съгласие.

Езерото се простираше пред тях във величественото си безмълвие…

 

 

10.01.2001