Теодора Тодорова
Клетката

Бяха вече десет дни затворени.

Шест души в една Клетка — три жени и трима мъже.

Бяха успели да преминат през ситото на предварителният подбор и сега бяха заедно.

Бяха ги затворили в тясното пространство с три хляба, десет литра вода, три нара за спане, цигари и тоалетна в ъгъла.

Всеки един от тях имаше точна причина, за да бъде там и за да участва в играта.

Знаеха, че няма да бъдат съдени за действията си вътре в клетката.

Баха ги затворили за три месеца и щяха да ги посетят само, когато този срок изтечеше. Щяха да отворят вратите пред единствения останал (ЖИВ?!) победител.

Имаха деветдесет дни пред себе си.

Можеше да правят каквото поискат, дори да убиват другите в клетката или да ги изядът…

ако се налага…

а щеше да се наложи и те го знаеха…

Времето до сега бе минало нормално — в разговори, в спане, в погледи. Все още се опознаваха и им бе интересно да надникнат в мислите и в съзнанието на другите.

През първите три дни се бяха почувствали доста нервни, защото не бяха свикнали да ядът само по едно парче хляб на ден и чуството за глад ги дразнеше много. След това явно организмът им се бе пренастроил и макар да се чувстваха все още гладни, то приемаха нещата с усмивка и поглъщаха полека хляба си, прокарвайки го в гърлото с малко вода.

Бяха успяли да разделят всеки един хляб на 24 еднакви къса. Трите хляба правеха точно 72 парчета, тоест падаха се 12 порции на човек и това количество щеше да им стигне за също точно 12 дни. После щяха да му мислят или по-точно да действат. За сега отлагаха разговорите на тази тема, а и защото не е лесно между две дръпвания от цигарата с небрежен тон да кажеш—

— ей, като свърши хляба кого първи ще изядем?!

Причината, поради, която се намираха вътре в клетката бе, че всеки един от тях носеше в тялото и в кръвта си един все още непознат и смъртоносен вирус.

В началото на 2006 година, точно след празниците около Коледа се бе появила някаква странна болест, която за броени дни се бе разрастнала като огромна вълна и бе предизвикала ужас по цялата планета. Просто една сутрин някой се събуждаше внезапно и разбираше, че е болен.

Точно така — „РАЗБИРАШЕ“!

Не го болеше нищо, нямаше температура, нямаше промени в тялото си, но го знаеше и точно след три месеца умираше. Нито ден по-рано, нито ден по-късно.

В началото лекарите бяха затворили първите пациенти, които твърдяха, че са болни и ще умрът след три месеца в лудницата, но само след пет месеца случаите бяха толкова много и по целият свят, че не можеше да се говори за психично заболяване, което включва почти една пета от човечеството.

Все още не бяха открили нито ваксини, нито лекарства срещу болестта, защото не знаеха какво точно я предизвиква и от къде води началото си, а и времето не позволяваше да се направи кой знае какво.

Не се правят големи открития за една година, защото точно една година бе минала от първият смъртен случай.

Един ден по телевизията и по вестниците ( когато вече хората говореха само за болестта и за нищо друго) се бе появила обява за една игра, която се казваше „Клетката“. Предлагаха на шест души, които знаеха, че носят болестта да се затворят в тясно пространство без контакт с външния свят, с минимално количество храна и да останат вътре за три месеца. Играта щеше да започне едновременно във всички държави, където бяха регистрирани случаи на странната зараза.

Големи и цветни букви приканваха от екрана на телевизорите и по страниците на вестниците:

— Хей вие?! Така или иначе имате точно три месеца живот, защо тогава да не опитате да ги прекарате при необичайни обстоятелства, да направите нещо налудничаво и шантаво в последните си дни на земята?! Излезте от „рамките“ на нормалния си живот и влезте в „КЛЕТКАТА“!!!

Участниците щяха да бъдат следени с телекамери 24 часа в денонощието и накрая щяха да определят победителя (ако естествено бяха останали няколко конкуренти за първото място). Единственото изискване бе, че и шестимата играещи трябваше да са разбрали, че са болни в един и същ ден, за да имат еднакво количество живот, тоест да имат точно три месеца до смъртта си и да се състезават при еднакви условия.

Финалната награда обещаваше, че този, когато изберяха за победител щеше да получи един ден световна слава. Неговият последен ден съществуване щеше да се предава на живо по всички световни телевизионни канали и всяко негово желание щеше да бъде изпълнено… дори и най-абсурдното…

…И сега те шестимата бяха вътре в клетката.

Сами не знаеха как са ги подбрали, по какви критерии (естествено освен общата дата на заболяване) и как са ги намерили.

Просто една сутрин се бяха събудили, бяха разбрали, че са болни и само след половин час им се бяха обадили по телефона, за да им предложат да участват в играта. Бяха им предоставили два часа за размисъл и те се бяха съгласили (защо ли и как ли?!)…

После бяха дошли да ги вземат в лимузини с тъмни стъкла и накрая се бяха намерили в тясното пространство на клетката все още объркани и все още не разбиращи напълно защо се намират там. Всичко се бе случило толкова светкавично, че си мислеха, че са сънували, но няма колективни сънища, още по-малко колективни събуждания.

Така, че не бяха се опитвали да ровят в мислите си повече. Просто бяха приели фактите и се опитваха да намерят точните ритми за взаимното си съществуване в тясното пространство. В крайна сметка дали там или навън краят за всички тях бе еднакъв.

Вярно бе, че ако си бяха останали по домовете щяха да имат удобства, своите приятели, телевизия, вестници и най-важното храна, но бе вярно, че и никога нямаше да имат втори шанс да направят нещо по-различно в монотонния си живот (както подканваше рекламата на играта). Ако бяха живели като многото други като тях — безименни пътници в живота, поне щяха да умрът като имена и поне известно време другите хора щяха да ги помнят… да им се възхищават… да им завиждат…

Да продължиш да живееш в спомените на хората не бе малко все пак…дори да е само за ония прословути пет минути световна слава…

На командния пулт проблясваха много светлини — за звука, за образите, за телекамерите. Множество екрани следяха клетката от всички възможни ъгли. В стаята бе тихо и тъмно, както и почти вече не се дишаше от цигарения дим. Трябваше да се скарана на подчинените си да не пушат като за световно… и да се сещат, естествено да правят от време на време кафе, а не само да го пият.

За десет дни нещата в клетката вървяха добре. Направо скучни. Още обитателите се опознаваха, не смееха да прекрачат границите на нормалното и естествено все още имаха храна. После, когато тя свършеше щеше да стане интересно, както и чакаше с нетърпение да види дали мъжете и жените ще се сближът физически.

Между колегите бе започнало вече залагането за това кого първи щяха да разкъсат и изядат. Не се и съмняваха, че щяха да стигнат до там. В крайна сметка човека е просто едно малко по-умно животно, но и той има нужда да се храни, за да отцелее.

Съжаляваше само за едно, че в момента беше пасивен зрител, а не можеше да бъде режисьор, както до сега бе правил в кариерата си. До сега бе режисирал живота на всички свои екранни герои. Караше ги да се влюбват, да се самоубиват, да градят кариера или да я губят, заради една игра на покер с неподходящи партньори. Сега можеше само да гледа и да чака какво ще стане. За първи път той също беше зрител и следеше какво ще се случи в поредния епизод…

Времето изтичаше и се блъскаше в решетките на клетката и в телата на хората, затворени вътре, гърчейки се по спиралата на техните мисли и усещания…

На двадесет и петия ден удошиха най-слабия от „Клетката“. Поне го направиха в съня му, предполагайки, че от царството на Морфей щеше да се прехвърли директно в прегръдките на Свети Петър. Милост или страх от самите себе си?!…

С този акт знаеха, че изгарят всички мостове за завръщане към онова, което някога бе техния живот с морален и етически кодекс, така както го изискваше обществото. Бе един кратък момент от няколко секунди, в който все едно, че анулираха всички милиони години човешка еволюция, за да се превърнат в първични животни, изградени само от инстинки за хранене и отцеляване… но гладът бе една толкова обоснована причина, за да… за да убиеш някого и за да го изядеш… А и в крайна сметка дълбоко в себе си знаеха, че рано или късно щяха да стигнат до този момент, ако искаха да отцелеят…

Една от жените не издържа на това завръщане към началото. Цялото и съществуване се съсредоточи в жални крясъци и скимтене, докато сърцето и не откри пътя за бягство — спря да тупти.

Двете смърти в рамките на няколко часа очертаха най-сетне реалните граници на това, в което се бе превърнал живота им и на това, което ги очакваше в клетката.

Бе като да играеш на руска рулетка — едно щракване и после или се чувстваш облекчен или уплашен до смърт или просто мъртав. И за тях, останалите, вариантите в клетката бяха три — да убиеш, да те убият или да се самоубиеш. Никакви други нюанси на цветове и усещания… освен липсата на чувство за глад… от този момент… и очакването да видиш кой ще е следващият, който…

Не усетиха погнуса, нито отвръщение, нито жалост. Бяха прекрачили границите на времето и сега около командния пулт бяха все едно на някогашната арена на Колизеума и гледаха умиращите и побеждаващи гладиатори. Залозите светкавично увеличиха квотата си и въздуха в помещението се наелектризира. Чакаха само следващия акт на човешката драма, следена от видеокамерите и заповедите на невидимото началство…

Самите те знаеха само, че са подбрани, за да заснемат и документират действията на хората в клетката. Бяха им казали, че това е достатъчно и бяха изтрили последните им съмнения дали да приемат тази работа или не с дебели пликове, от които банкнотите все едно, че се опитваха да изхвръкнат…

Една толкова основателна причина, за да приемеш…

Смъртта ги подтикна да усетят в себе си и дивия порив за любене, за усещане, че още ги има… живи. Свянта нямаше място между четирите тела, които се гърчеха и се опитваха да достъгнат до най-дълбоките и скрити кътчета на своето тяло и на разума си.

Всичко се бе превърнало в едно свещено богохулство на сетивата.

Устни, които искаха едновременно да хапят и целуват, ръце, които галеха и причиняваха болка, гърди, които се изпълваха с гняв и сладост. Кълбо от усещания на ръба на нормалното… кое ли нормално?! Любов, примесена със сигурността, че този, когото в момента целуваш утре може да бъде поредния запас, за да можеш да продължиш съществуването си… едно катерене по хранителната верига… Желанието да кажеш, че обичаш и страхът, че твоята слабост ще те победи…

Телата и атавистичните инстинкти изпълваха клетката. Видеокамерите жужаха в зумирането си и техния звук се примесваше с очестеното дишане на хората. Въздухът бе изпълнен с крайности на живеене и отцеляване. Един спектакъл на първичното…

После внезапно един вик избухна и го последва истеричен смях…

Бяха останали вече само трима в Клетката…

Изплаши се, когато осъзна, че всичко това му харесва. Боже, едва ли не се възхищаваше на човека, който бе измислил правилата на тази игра. Къде ли бяха останали неговите морални устои?!..

Защо ли никой от неговите толкова високоплатени сценаристи не се бе сетил за подобен сюжет до сега?!

Само като си помислеше, че ако всичко това бе излъчвано по телевизионните екрани каква аудитория щеше да събере! Щеше да взриви обществото, начина на правене на телевизия и филм. Голямото Реално Шоу на един Живот! Бам! Големият Биг-Банг на човека!

Запали цигара и се вторачи в телата на екрана. Днес се навършваше петдесетият ден от както бяха затворени вътре. Все едно, че за тези петдесет дни бе наблюдавал как един зародиш се развива в утробата на една бъдеща майка. Едно както физическо, така и инстинктивно развитие. Телата разголвани първо от дрехите на модерното общество, после от предразсъдъци, докато не докоснеха дъното на еволюцията на нормалното и прието съзнание… И той щеше да види на живо до къде можеха и щяха да стигнат.

Обърна се и погледна своите подчинени. Приличаха на зрители в зоопарк. Не, не на зрители. По-скоро огледален образ на животните, затворени в клетките. Очи вперени в очите на другите, мислят се за свободни без да осъзнават, че и те са вътре в играта и няма начин да не се променят и те, да не увиснат по спиралата на подсъзнателния инстинк…както и той самият…водачът на едно човешко стадо… режисьорът превърнал се в режисиран зрител…

Изчегърка с една кост (на кого ли е била пред това?!) поредният осемдесет и девети ден. Още една чертичка по спиралата на невъзможното…

Беше останал сам. Той самецът и единственият победител в „Клетката“. Беше убил последните двама, за да защити собственото си его и физическо съществуване. Мъжът, за да не го убие пръв той, а жената, за да не остави дори най-малката възможност да притъпи инстинктите му. Имаше още само два дни пред себе си живот. Единият, за да излезе от Клетката и вторият, за да се покрие със световна слава. После Амен и толкова! Там, където отиваха всички, след като спряха да дишат. Бе успял да стигне до.. края…

Докосна лицето си. Дългата, разрошена брада не му позволи да достигне до кожата. Изкривените му и изпочупени нокти, бяха пълни с мръсотия и гняв. Усещаше всички околни и собствени миризми с първичността на животно. Бе убивал, за да стигне до тук.

Ха, колко естествено му се струваше всичко това. Почти колкото смътния спомен, за нормалността на неговия живот преди да влезе в „Клетката“.

Наплюнчи пръста си и се опита да изтрие част от мръсотията, покрила неговото тяло. Кожата бе странно нежна и белезникава. Виждаше тънките ивички на вените, по които кръвта му и инстинките му се движеха… и непознатата болест, която в крайна сметка го беше подтикнала до стигне до тука… или по-скоро да се върне там, от където бяха тръгнали преди милиони години далечните прародители… на човека и на животното…

Долепи чело до решетката на клетката и обърна гръб на пространството, което някога бе приютило още пет души като него.

Вгледа се в сивата стена отвъд и зачака края на едно ново начало… или свършване…

Внезапно вратата се отвори с трясък и в командната зала нахлуха маскирани мъже. Преди да отворят устни и да се опитат да се противопоставят вече бяха обездвижени и миг след това видяха и усетиха как пред очите им се надига мъглата и миризмата на някакъв сивкав дим. Всичко започна полека да губи реалните си очертания и някогашният режисьор с последни сили погледна към екраните, които бяха следили и все още следяха клетката. Там като в огледален образ видя същити маскирани мъже, които се бяха скупчили около единствения победител.

Внимание! Снима се, последни кадри от Голямото Реално Шоу… после изгуби съзнание…

В тясното пространство камерите продължиха да се движат и да снимат… нищото…

Наля си поредната чаша бърбан. През прозореца на офиса си виждаше многото си подчинени, които като работливи мравки се щураха между сателитните чинии, ретранслаторите и предавателите. Усети леко бодване в гърдите си при мисълта, че тези метални и високотехнологични негови рожби след няколко часа щяха да бъдат змонтирани и претопени. В крайна сметка бяха изпълнили ролята си. Месеци наред бяха бълвали психогенни вещества и импулси и моделирали почти половината човечество на планетата.

Обърна гръб на прозореца и се запъти към съседната на офиса му стая.

Бе огромно помещение, осветено от студени неонови лампи и цялото бе изпълнено с видео екрани. Хиляди сивосинкави прозорци, които следяха действията в хилядите „Клетки“, пръснати по цял свят… и в хилядите командни пултове, където хиляди режисьори бяха следили последните кадри на своя живот и на този на участниците в играта.

Сега екраните бяха празни. Само решетките на клетките като множество пръсти се бяха вкопчили в пространството.

Играта бе приключила. Голямата игра на неговия експеримент бе стигнала до своя край.

Вдигна чашата си в наздравица към една снимка в голям размер на стената. От нея го гледаше лицето на Чарлз Дарвин — бащата на теорията за Еволюцията!!!

Отпи голяма и дълбока глътка и се усмихна. Вече „бащите“ бяха двама!

Неговият експеримент на обратна еволюция бе приключил и той бе успял да превърне човека в животно…Бе сложил начало… на НАЧАЛОТО…

 

 

20 ноември 2001