Теодора Тодорова
Времето

Беше тъмно. Не онова тъмно, на което сме свикнали, а тъмно в което няма сенки, няма силуети, няма движение. Просто тъмно, което те плаши. Още държах с потна ръка дръжката на вратата и все едно, че тя бе се превърнала в спасителен остров. Страхувах се ако я пусна в какви ли дълбини може да потъна и докато с треперещи пръсти лазех по стената, за да намеря ключа на осветлението Го усетих — нечие присъствие. Все едно, че по кожата ми полепна дишането на Нещото в тъмното. Стоях парализирана и целият ми реален свят се опираше на пръстите на двете ми ръце — едните още вкопчени в дръжката на вратата, а другите пъплейки към ключа на осветлението. И докато си мислех — аха, това значи да умираш от страх — дойде от тъмното въпросът:

— „Имаш ли още време?!“

Време?! За какво, за къде, за кога?!

Въпросът все едно, че ме блъсна в гърдите и ме остави без дъх все още с разперени ръце като жонгльор, който е объркал посоките на хвърлянията и на хващанията. Прочистих гърлото си с оная характерна за пушачите кашлица, която прилича на късащи се парчета стари вестници и попитах:

— „Има ли някой?“

— „Имаш ли още време?!“ — долетя от тъмното.

Вцепених се и от всички пори на телото ми (боже, колко ли ги имаме?!) заизлиза страх. Помислих си — те, това е краят! Сега вече загазих. Зарових в паметта си, за да си спомня дали платих навреме сметките си, дали тази вечер не пих малко повече от нормалното, дали някой от моите приятели е способен да направи подобна шега, дали не трябваше да предам някой проект в срок, дали заключих врата, дали някъде в мозъка ми някой механизъм не бе дал на късо, дали…

— „Имаш ли още време?!“

За трети път въпросът ме заби за стената и тогава си помислих — трябва да е някой луд, влязъл в къщата ми, за да ме убие! Какво казваха психоаналитиците?! А, да, трябва да им говорим, да ги успокоим, да вникнем в словата им, през това време може би някой ще помогне. Събрах малките остатаци от още неизбягалото ми съзнание и смелост и започнах:

— „Извинявай, знам, че на Петър трябваше да помогна с приготвянето на вечерята. Бе толкова важна за него. Свали тази мацка само преди два дни и искаше да се представи добре. Е, на Петър му се случва рядко някой да му обърне внимание. Не, не защото е грозен, не защото е плешив и дебел, просто е…е малко странен. Знам, знам, че имах още време да му помогна, но някак забравих за времето, докато си пиех бирата в градината и гледах съседите, които се карат като за световно. Не, че исках да навирам нос в техните работи, но бе толкова вълнуващо да видиш едно семейство, което си разменя удари като на боксов мач, а в същото време хлапето им крещи, та се къса и…“

— „Имаш ли още време?!“

— „А, не е за Петър… Знам, знам. Мислех си, че имам време, за да изгладя ризите на мъжа ми. Горкият последните дни ходи все на работа с ръкави, които приличат на радиатора ни. Помислих си, че мога да го направя и по-късно. В крайна сметка за къде да бързам?! Неговото съвещание беше след няколко часа, а имах толкова много време. Оная книга на Тери Прачед ме грабна толкова много, че се отнесох, не видях колко е часът, а и снощи съпругът ми се прибра с оная своя усмивка, която прилича на наял се до насита котарак. Ти знаеш какво имам предвид. Всички мъже се усмихват така, когато са били по чуждо, когато са сгазили лука и не съм сигурна дали вината беше негова, на Тери Прачед, на моя гняв или…“

— „Имаш ли още време?!“

— „Е, щом не е за Петър и мъжа ми, тогава е заради сестра ми. Знам, че и обещах да помогна за онова нейно интервю по английски. Е, в началото си помислих, защо ли трябва да помагам след като на мене навремето не ми помогна никой за работата ми в оня туристически комплекс, но после ме загриза съвестта — каква сестра съм! Та си казах сега ще си полегна, ще поспя малко, а после ще седна, за да разработя въпросите, за да и помогна за новата и работа. Е, позаспала съм доста дълбоко, дори посънувах малко. Помня, че сънувах много врати, които се отваряха и затваряха по някакви свои закони. Приличаха на многоглаво праисторическо чудовище, което те гони и иска да те захапе. Ту се отдалечавах, ту почти ме настигаха. Бягах и после внезапно всичко свърши и потънах в едно пространство, което нямаше форма, цвят, мирис. Не зная какво е било, но се чуствах приятно, топло, блажено и съм забравила колко е часът и…“

— „Имаш ли още време?!“

— „А, не се отнася за тях тримата. О, значи виновната съм аз. Знам, че имах проекти да спра да пуша и да пия по още едно след вечеря. Не, че съм забравила, но си помислих, че мога да го направя от утре. Нищо няма да се промени. В крайна сметка се отнася за моето здраве, за моят живот. След като имам време да го направя днес, защо да нямам и времето да го направя и утре! Толкова е просто — намираш сам времето, когато трябва да направиш нещо, зависи от тебе да погледнеш часовника, зависи от тебе да прецениш, че имаш още време, за да… за да живееш, за да съществуваш. Понякога си мисля, че Времето прилича на Свети Петър — знаеш кой, нали?! Оня старец с ключовете и дебелата книга, който те чака на вратата, за да отреди дали да отидеш в рая или в ада. Не зная защо, но когато си мисля такива неща ме хваща и малко страх. Страх ме е, че имах достатъчно време, за да направя много неща, да изпълня поети обещания, да намина да видя болен приятел. После винаги си казвах, че имам още време, че другите остаряват по-бързо от мене, че техните часовници явно избързват, защото не разбирам как все се оплакват, че нямат време! Мисля, че винаги съм знаела какво е времето, та нали сме в двайсти век, да не сме в средновековието да вярваме в разни дупки в пространството, във вещици, които правят магии и…“

Внезапно, докато съм водила този монолог пръстите ми като отделна част от тялото ми достигнаха най-после мечтаният ключ за осветлението и блесна светлина, която ме заслепи и трябваше да затворя очи, за да не ослепея. И тогава Го видях (боже, как го виждах след като бях със здраво стиснати клепачи) — старец с брада, с грозно изкривени артритни пръсти, облечен в нещо като расо, стиснал дебела книга и седнал на любимото ми кресло. Беше вперил поглед в очите ми все едно, че забиваше в тях гвоздеи. Около него странни, светещи кръгове се вътряха в различни посоки. Кръгове?! Толкова много приличаха на циферблати на часовник. Полека като мътни потоци усетих, че по страните ми текват сълзи — от страх, от изненада, от болка. Усещах и ударите на сърцето си, които ме разтърсваха цялата и за втори път си помислих, че ще умра от страх.

— „Позна ли ме?“

Дали не се шегуваше?! Та, аз не бях го виждала в живота си. Ако не е крадец или сериен убиец, да не би да е някой ненормален, избягъл от близката лудница?!

— „Ннне, не те познавам“

И тогава Той наплюнчи пръстите на едната си ръка и затърси по страницата на книгата си. Пръстите му издаваха тихи звуци като много тиктакания. Бързаха и се спираха все едно, че с тях четеше, както четът слепците своето брайлово писмо. С другата ръка полека вдигна джобен часовник, който като омагьосан се полюляваше на дебел ланец — на ляво, на дясно, на ляво, на дясно. Приличаше на някакав зловещ счетоводител, който рови по своите баланси, за да провери дали сметките са верни и дали си си платил данъците в срок.

— „Аз съм Времето и дойде твоят час, за да заплатиш за всички твои мигове, минути, дни, месеци, години. Нима си помисли, че безплатно си ползвала отстъпеното ти време?! Дадох ти шанс да се защитиш, да се мотивираш как си го отмервала и използвала. Това, което чух до сега ми казва, че си загазила, че много си загазила. Нима си мисли, че винаги можеш да ползваш времето си без То накрая да свърши? Всички хора сте толкова наивни, толкова егоисти и смятате, че може безнаказано да получавате всичко, да го хабите, да го разпилявате. Достигнахте неочаквано далече в техническия си прогрес, пратихте сонди на други планети, открихте тайните на генното инженерство, а не разбрахте най-простото — че времето е живо, че диша, че живее. Както всички вас се ражда и умира…За тебе твоето време приключи. Сега е момента да получиш заслуженото“

Усетих, че нещо голямо ме грабна, притисна ме в някаква оловна прегръдка и полека като удавник се заспусках надолу, надолу. Около мен хиляди стрелки на часовници настръхнаха като бодли и започнаха да късат дрехите ми, да навлизат в плътта ми, да горят очите ми. Стените се завъртяха по някаква своя сребърна спирала и под мен се отвори пространството — черно, влажно, хладно. С последни сили отворих уста и закрещях…

Бе осем часа сутринта. Проклетият будилник се напъваше в противния си звън. Бях цялата оплетена в чаршафа си, а около мен се въргаляше бутилка от вино (кога ли съм успяла да я изпия цялата!). В главата ми бе като сборище на камбани и все още крещях почти успявайки да ги надвикам. Излазих на четири крака за по-голяма опора от кревата и се затътрих към кухнята. На хладилника бе закачена бележка от мъжа ми:

„Мила, занеси часовника ми на поправка, защото нали знаеш колко е важно за мене времето“…

По дяволите, времето…

Октомври 2000