Дамян Дамянов
Когато пиша, ставам друг човек…

Когато пиша, ставам друг човек.

Възнасям се във небеса измамни

ведно с цигарения пушек лек.

От вечността долавям просто ек.

И със земята нищо общо нямам.

 

Но тя запомва тези бягства и

след туй за тях, уви, не ми прощава.

Със месеци, с години се таи

гласът й зъл. И листът си стои

пред мене празен.

        Мрак. Покой. Забрава.

 

А през дима — презрителен и лек —

долавям образ, чувам глас отвъден:

„Брат, стига ти, в безбожния твой век

бе бог за малко, вече си човек…“

…И тръгвам пак, на проза зла осъден.