Теодора Тодорова
Пеперуда

Когато за първи път го забеляза бе по-скоро точка на челото й.

Помисли си, че проклетите пъпки пак ще я нападнат. Бе почти на трийсет и не можеше да си обясни, защо още я гонят тези пубертетски признаци. Прати по дяволите последния си дерматолог. Бе и измъкнал баснословна сума, бе я накарал да накупи едно огромено количество лекарства и мазила, а ето, че ползата пак бе никаква.

Дано поне не се разраснеше, да поизчакаше някой, друг ден. Имаше важна среща с един нов обожател тази вечер. Не можеше да се появи с огромна пъпка цъфнала на средата на челото й. Замисли се какво да направи. Ако го покриеше с фон дьо тен можеше и да помогне, стига пъпката да не набереше сила и до края на деня да не заприличаше на вулкан в ерупция. По дяволите!

Замъкна се в кухнята и си направи кафе. Имаше един куп работа. На масата в множество буркани с различни размери стояха пеперуди. Трябваше да ги набоде на карфица, да им направи специална подложка, после да ги нареди по видове и големина в стъклени рамки. Не мразеше работата си, но за пореден път се запита, защо избра биологията, а не стана един икономист. Поне би си спестила миризмите на хлороформ, на спиртове, боденето с карфици, хербариите и т.н.

Сигурно причината бе, защото родителите й бяха лекари. Не бе пожелала да учи медицина, но все пак реши да продължи традицията на семейството. Какво ли бе общото между нейните пеперуди и изражданията на баща й, но няма значение. Така се казва.

Отвинти първият буркан и с пенсети прихвана пеперудата. Приготви подложката и с една карфица забоде тялото. После бавно, много внимателно разпери крилата. На белия фон цветовете изглеждаха почти нереални и много наситени. Докато се навеждаше над масата усети, че я засърбя гърбът. Точно сега ли! Не можеше в този деликатен момент да зареже работата и да започне да се чеше, но сърбежът упорстваше. Остави пенсетата и крилата на пеперудата пак се свиха. Майната му, ще ги разпери отново.

Зачеса се с ожесточение и се сети за своя чичо.

Бе странната птица в семейството. Имаше навика да изниква почти от нищото и да изкарва ангелите на всички. На един панаир си бе купил чесало във формата на конска глава и обичаше с часове да се дръгне по гърба с това приспособление. Умираше от кеф. Помисли си, че е било глупаво да му се подиграва на времето, защото сега точно едно такова нещо би и свършило работа.

Сърбежът престана, но мястото започна леко да я смъди. Само това липсваше — първо пъпка, сега и някаква алергия. Какво бе яла вчера?! С колеги бяха ходили да опитат френски сирена в един нов ресторант. Бяха се натъпкали и сега сигурно щеше да се наложи да плати скъпо за удоволствието. Както винаги не успяваше да се спре навреме. Било то за работа, било то за ядене, било то за любовните си истории.

Наведе се отново над масата и с пенсетите разпери крилата на пеперудата.

От всички години в университета нямаше лош спомен. Просто едно нормално студенство, с нормални преподаватели и нормални колеги. Бе се отвратила в началото, когато почти всеки ден правеха десекции на жаби, плъхове и други, но после свикна. Човек винаги свиква в крайна сметка. После подреди нещата така, че винаги да прави хербарии, да се занимава с нещо „по-чистичко“, както казваше сестра й и най-вече да има време, за да намира и лови своите пеперуди. Като се замислеше от колко ли години май правеше само това?!

Вгледа се в пеперудата на подложката и за пореден път си помисли дали не й причинява болка?! Боже, тази мисъл бе толкова глупава. Горкото насекомо бе мъртво от месеци, но винаги, когато трябваше с карфици да забоде поредния екземпляр за хербария си, се питаше дали не ги боли.

Беше се влюбила в пеперудите още като дете. Омайваха я ярките им цветове, техният полет, малко неритмичен, зигзагообразен. Винаги се питаше защо ли се стремят към светлината на лампата и на свещта, макар да знаеха, че ще умрат. „Да знаеха?!“ По-скоро бе някакъв техен непознат инстинкт, нещо по-силно от тях, което ги превръщаше в самоубийци…

Засърбя я гърбът отново, но този път по-силно и сърбежът се разстилаше по цялото й тяло. По, дяволите тези френски сирена. Сигурно бе алергична към тях, но знаеше ли го?! Сега всички са алергични към нещо. Нови технологии, нови прогреси и много нови болести.

Остави пеперудата и се зачеса почти с животинска ярост. Ако продължаваше така, първо, нямаше да успее никога да разпери крилата на тази пеперуда, второ, настроението и съвсем щеше да се скапе и трето, като се сетеше и за пъпката, й идеше да се разкрещи. Проклети дни, в които нищо не върви нормално. Явно този се очертаваше да бъде такъв.

Сърбежът продължаваше, но реши да не му обръща внимание.

Полека разтвори крилете на пеперудата и ги фиксира на поставката. Изглеждаха като две полулуни, които сменяха цветовете си, според посоката, от която ще ги погледнеш. Бе странно, че природата бе успяла в едно толкова малко телце да намери място за една почти нереална красота и съвършенство. Не като при хората — колкото по-големи, толкова по-грозни, по-жестоки и себични.

Спомни си, че като дете винаги сънуваше пеперуди. Всички деца имаха сънища, в които летяха и тези сънища си оставаха най-хубавият спомен от детството. Тя също сънуваше, че лети, но преди да литне винаги се превръщаше в пеперуда. Виждаше света под себе си с очите на пеперуда, усещаше ароматите и цветовете, така, както ги усеща една пеперуда. Издигаше се нагоре и надолу с невероятна лекота и усещаше едно безкрайно щастие. Много пъти след такива сънища се събуждаше плувнала в сълзи, но плачеше от радост, от невероятния допир със съвършеното. От тогава знаеше какво точно означава „да плачеш от щастие“…

Сърбежът не спираше. Бе всеобхватен и дори лицето и косата я сърбяха. Усещаше и някаква странна слабост в коленете си. Все едно, че тялото й бе олекнало. Идеше й да зареве на глас. Чустваше се безсилна да направи каквото и да било друго, освен да се чеше до припадък. Така и направи. Ръцете й като в комичен танц се залутаха по гърдите й, по гърба (там, до където стигаше) по бедрата и по лицето й. Все едно, че тези нейни ръце бяха отделна част от тялото, все едно, че я докосваше някой друг. Все едно, че бяха крила…

„Боже — помисли си — съвсем съм се побъркала. Този сърбеж все едно, че ми отнема способността да мисля. Трябва да отида на лекар. Проклетият дерматолог пак ще ми смъкне тлъста сума, ще ме накара да изкупя половин аптека и сигурно накрая няма да има полза, както с пъпките. Защо ли не станах лекар? Сега поне сама щях да знам какво ми има, а не да се занимавам с пеперуди, да се ровя в пеперуди, да ги гледам по цял ден.“

Запъти се към спалнята и едва не припадна, когато разтвори халата си.

Тялото и бе придобило странна форма — леко издължено, гърдите почти не се виждаха, все едно, че някакво було или материя я покриваше. Ръкавите й бяха тесни и когато измъкна ръце разбра защо — нещо бе започнало да пораства от гърба й. Нещо, което бе… бяха крила. По, дяволите, бяха наистина наченки на крила. Бе ги виждала толкова пъти в учебниците си по биология, в часовете по дисекция, по нейните пепруди. Толкова много пъти бе ги съзерцавала, че не можеше сега да сбърка. Бяха още много крехки, почти прозрачни, с леко неясна форма, но вече се обагряха в различни цветове и се опитваха да се разтворят. Опитваха се да трептят в пространството около нейното тяло. Истината я прониза с огромна болезненост — тя се превръщаше в пеперуда…

* * *

Бяха на открито. Той предпочиташе ресторантите с тераси, за да може да гледа звездите, да се наслаждава на вечерния въздух. Жената на неговата маса бе красива. Наистина този път бе извадил късмет. Добре, че избра нея, а не отиде на оная среща с биоложката. Не, че и другата беше зле, но тази!!! Какво гадже! Щеше да забие колегите си с новата си придобовка. Разля вино в чашите и се чукна с нея. Звънът бе тих и приличаше на звукова милувка.

Къде ли се бавеше проклетият келнер?! Искаше по-бързо да приключи вечерята, за да може после да заведе жената в апартамента си, да се наслади на аромата на косите й, да я целува до припадък.

На масата свещта трепкаше и хвърляше отблясъци. Внезапно една пеперуда се спусна и се насочи към нея. Топлината опърли крилете й и след миг тя тупна мъртва в салатата на мъжа. С отвръщение той я измъкна и я смачка в салфетката си.

Проклетите пеперуди, винаги успяваха да се намъкнат на масата ти и да паднат точно в твоята чиния. Е, това бяха малките неудобства на вечерята на открито. В крайна сметка бе само една пеперуда…

Септември 2000