Дамян Дамянов
Гробище

Какво небе — усмивка на жена,

след огъня на любовта — спокойна.

Каква прозрачно-тънка тишина,

Като въздишка лека на покойник.

Минавам бавно. Кръст до кръст стърчи.

Еднакви! И пръстта под тях — еднаква.

Кой — честен, кой — нечестен, не личи.

Пръстта ги изравнила. И очаквам

да срещна своя гроб. Да, ей го там.

Баща ми, майка ми, макар на тясно

да спят в прегръдка, мръдват се едвам,

за да ми сторят помежду си място.

До тях присядам кротко на ръба,

цигара паля и им шепна тихо:

„Почакайте ме още… Не скърбя,

не ме е страх, но още два-три стиха

да си допиша и едно дете —

най-мъничкото — да си доотгледам,

и сам ще дойда…“

        Чуват ли ме те,

не ме ли чуват — няма знак. Последен

и тънък лъч — Като душа играй.

Какъв покой! Едната свещ пропуква…

Ах, ако има нейде божи рай,

дали пък този рай не ще е тука…