Дамян Дамянов
Вечерна разпивка

Не съм пияч. И рядко пийвам.

Но вечер, подир стръмен ден,

катерен с мъка, по ракийка

все още сръбвам. Уморен,

развеселен, зъл, тъжен, страшен

и жив, останал в своя ад,

пред мене слагам аз две чаши —

за себе си и този свят.

За този свят красив, измамен…

Изобщо — с тъмно досие.

За този свят, който го няма

при мен, а всъщност тук си е.

Със доблестите си, с лъжите,

със честността и подлостта,

които, колкото и скрити

да са, в лицето му блестят.

Лицето му пред мен го няма.

Защо пред мен, та то е в мен!

И през ракиения пламък

го виждам — двойник мой смален

до кръгчето на отвор чашен:

— Наздраве, свят! Наздраве, свят!

По още две да опердашим?

Но гледам, ти не пиеш, брат,

та аз и твоето изпивам.

А ти си ставаш — хрисим, трезв —

„Довиждане!“ — и си отиваш.

Подлец с подлец! Не знаеш стрес,

не знаеш гняв, пиянство, цели…

За теб живота си бих дал…

Дорде аз пия, спиш в постели…

Но ако утре ме разстрелят,

ще знам, че ти си ме предал.