Дамян Дамянов
Привечер

Изпито е последното кафе,

изпушена — цигарата последна.

Здраченее стаята ми — сив кафез,

богат доскоро, вече — с дъх на бедност.

А беше време — в своя дом богат

мечтах да прибера и да нахраня

аз целия бездомно — гладен свят,

да излекувам всичките му рани.

А беше време — бе щастлив и сит

на тази стая оня обитател,

останал в бяла рамка да виси

и в паметта ми, и върху стената.

Той — моят маслен образ — оттогаз.

Той — моят бивш живот с чертите мои.

Той — мойта младост, мойто второ аз

от памет и бои, той, моят двойник,

за разлика от мен — неостарял…

Напушил се, напил се със кафета,

хич не му пука, хич не муе жал,

че живият му двойник днес в несрета

живее и стотинките брои…

…Кафе — изпито, даже фасче нямам…

Богат и беден, жив и от бои,

стоим — сегашен и предишен — двама.

И аз му шепна: „Братче, е добре,

какво взе ти от щедрия си жребий?

Мечтаеше цял свят да прибереш.

Да се е сетил някой днес за тебе?

Кой ти подава глътчица кафе?

Една цигара дава ли ти някой?“

…Добре, че с черното си кадифе

и двама ни еднакво скрива мракът.

Добре, че моето безсмъртие ей там

и мойта смърт ей тук в мен ще се слеят.

Дошъл в света за гордост, не за срам,

във гордост смятам да го доживея.