Дамян Дамянов
Мъртвило

…Ни свой, ни чужд сред купищата кал,

сред цялата словесна зла помия…

Немее телефонът пребледнял,

зей празна мойта пощенска кутия.

Ни клетва зла, ни благослов най-благ.

Светът от мен не се интересува.

Поне да беше се обадил враг!

Ей тъй, от злост! Поне да ме напсува!

Поне един приятел по тегло,

тук ял и спал, да тропне, да извика.

Мълчание опасно, тежко, зло.

Врата на хан — преди, днес — мъртва. Никой!

И ме обзема нещо като гняв:

„А бе един ден пак ще се стълпита.

Ще разберете, че съм бил най-прав…

И може да си скубете косите…“

А днес, да счупя свойта самота,

въртя живота — телефон огромен,

наслука, тъй… И търся аз смъртта.

Но с моя глас ми се обажда тя:

„Избрал си, драги, своя собствен номер!“