Иван Вазов
Една муза в траур

Отдавна немей той, от света забравен.

Живей той, певецът, но с мъртвий е равен.

Една нощ у него музата тропна̀.

— Кой ме буди в мрака? — каза той в смущенье.

— Ставай, о поете, светло вдъхновенье

аз за тебе нося — девата викна.

 

— Ох, иди, богиньо, късен час сега е!

Моят дух озлобен сън, отдих желае,

сън, отдих, ти чуйш ли! — вечни като смрът.

Сърцето ми трепка в сънища гробовни,

в него вместо песни съскат змий отровни

и парливи рани пъшкат и горят.

 

Ил не знайш? Неволи страшни ме сломиха

и рано измами горчиви затриха

вярата ми в всичко, що възпях, любих.

Видях, че мечтите мечти се остаят,

че на злото земно далеко е краят,

и ази сърдито лирата разбих.

 

Неведнъж чело ми сред буря клюмна,

не с една надежда света и безумна

простих се навеки и почти без жал…

Тежък бе животът и всяк удар нови,

що падна въз мене — един гроб изрови

за някой сън златен, призрак умилял.

 

Видях силна младост без време строшена

в усилья безплодни, видях преломена

мойта горда воля от страшний живот.

С много вече кривди мълком помирих се

и сторих това аз, и не възмутих се —

стискан на теглата в зверския хомот.

 

Видях как грохнаха моите кумири —

и как злото светско без жалост изтири

всякой култ и вяра из мойта душа;

видях в кал светите мои идеали,

знамената честни — оплюти парцали,

с които търгува мръсната лъжа.

 

Видях я аз нея в царска багреница,

честността в окови, правдата — в тъмница,

видях аз на злото стихийната мощ,

видях му и наглий триумф, тържеството,

изгубих аз вяра в бога и в доброто

и наста в душа ми безконечна нощ.

 

И сега, о музо, без олтар живея…

Любовта една би… Уви, и от нея

раните ще нося, дор бъда човек.

Из чашата й сладка пих със всичка сила,

но с капката нектар — море от горчила

изпих и отровен останах навек.

 

За какво да пея? Де извор за песен?

В душата ми само уломки и плесен,

и тиня от бури, и отчаян мрак…

Искра светла божа тамо не прониква

и тя на доброто веч се не откликва,

и дори да плаче тя забрави как!

 

Де извор за песни? В природата дивна?

Тя ми стои чужда, като гроб противна

с вечната си хубост и нетлен покой.

Едно само чувство в душата ми свети,

цъфти и вирее, като майско цвете:

злобата — изчадье на мъки безброй.

 

Злобата, о музо, пъклената сила,

що всичко човешко в мен е угасила,

змия, що ме гложди и ми дава мощ…

Кажи ми, анчарът ражда ли мед пресен,

отровата — нектар, а злъчката песен?

Остави ме, музо! Бягай! Лека нощ!

* * *

Музата фърчеше в пространствата звездни.

Един ангел, жител на висшите бездни,

срещн? я. „Що плачеш? Отде таз тъга?“ —

попита я трогнат, кат видя сълзите,

на девата кротка че блещят в очите.

„От един покойник връщам се сега!“

 

Одеса