Иван Вазов
На кацналото на прозореца ми птиче

Малка птичко треперлива,

що уплашена цвъртиш?

Снежна пелена покрива

твоите поляни, виж!

 

Лоша зима е настала —

тръпне твоето крилце,

вятър вей и мраз, и хала —

падна слабо ти гнездце.

 

Що те мъчи, птичко мила?

Страх ли, скръб ли или глад?

Ах, неволи и теглила

има и във ваший свят!

 

„Птичката без труд живее“,

дядо Господ е казал —

и за нея зло беснее!

И за нея има жал!

 

Буря ревне — гасне слънце,

рухва гняздо — чада мрат!

Падне сняг — и няма зрънце,

ни мушици във студът

 

ил ястребът, като дебне,

впива в тебе своя клъв,

ил ловецът пък враждебни

сваля те обляна с кръв.

 

Скръб, беди!… Беди вред, дето

диша клета жива твар!

На земята, във небето

злото влада и е цар!

 

Вред неволи, злочестии!

Без тях няма миг и кът —

и човеци, и стихии

с мрачна жажда ги множат.

 

И вселената безкрайна

пълна е с ужасен стон…

Боже, страшна е таз тайна!

Лют е вечний ти закон!

………………………………

Но ти зъзнеш, пиле жалко,

на фъртуната, отвън!

Влез у мене, влез за малко —

имам завет и огън.

 

Влез ми, пиленце, под свода

и от плен се ти не бой.

Ах, живота без свобода

знам го как е мъчен той.