Иван Вазов
Нощ

Безсъница, задуха… мисли безчет!

Излязох да дъхна на въздуха нощни.

Луната златеше заспалия свет

и свода, засипан с брилянти разкошни.

 

Каква тишина величава, света —

и долу гор! Какъв мир и радост!

Аз гълтах я с очи, с уста и с душа

на лятната нощ чародейната сладост.

 

И никакъв стон, ни въздишка, ни глас

не идеха в тая вселена заспала…

И тъй беше тихо, като че тогаз

всемирната скръб бе навеки умряла…

 

Петербург