Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1 глас)

Информация

Набиране
Мартин Митов
Източник
Словото

История

  1. — Добавяне от Словото

I

Погледайте, настала е

        пролет на земята,

майска птичка запяла е

        чудно из листата.

 

Гората се пробудила,

        полето се смее,

зората се зачудила:

        сe хубости грее.

 

Из въздуха възнесена

        чучулига цвърка…

Ставай, душо, из плесена,

        плесни крила, фъркай!…

 

Литнах, фръкнах в ефирите —

        след мен мъгли темни…

Как? И тук ли ме дирите,

        о ядове земни?

II

Не ще плача по модата

        зарад мойта младост,

не ща черня природата

        в светлата u радост;

 

не ща като поетите

        в пролетта да стена…

О небеса, що светите,

        о горо зелена,

 

о потоци разгалени,

        о вий, пойни птички,

о триндафили алени —

        младейте се всички!

 

Разцъфтете се, младости,

        души без окови,

вий, надежди, вий, радости,

        вий, блянове нови —

 

ах, отдавна изчезнахте

        из гърди ми клети! —

Вий, горести, там влезнахте,

        ех — и вий цъфтете!

III

Из улиците димните

        излязох на полето,

да чуя ази химните,

        що пълнеха небето.

 

Ластвичките и званките

        звучаха в упоенье,

на ангелите сянките

        минуваха над мене.

 

Но глас екнa нечаени

        на господа във храма:

вий, гнили, зли, отчаени,

        за вас тук място няма!

IV

Звучете, пойни пиленца,

        шумете, гори млади,

играйте, пъстри шиленца,

        по тучните ливади.

 

Вам силний бог на правдата

        живот и хубост даде;

куршумът, ножът, брадвата

        човекът пък създаде.

 

Но вашите обятия

        не глождат страховете…

Честити! Без проклятия

        живеете и мрете.

V

Желал бих да съм зрънчице,

        заровено в земята,

над мене топло слънчице

        да пада през листата,

 

да бъда там разбудено

        и в цвете да изникна,

и весело, зачудено

        главичката да вдигна:

 

за първи път природата

        прекрасна да здравиша

и радостно в свободата

        да цъфна, да мириша.

VI

Омръзна ми веч врявата

        и грижите несносни,

отидох във дъбравата,

        при цветенцата росни.

 

— Я вижте ми качулката,

        кат кръв е тя цървена —

казaa камбула-булката —

        в моравата зелена.

 

— Цъфнaх и аз — лайкучката

        продума; а синчецът:

— И аз развих си бучката,

        разперих си венецът.

 

— И аз — извика ружката —

        съм весела и нова!

— Аз — клuкна теменужката —

        за китка съм готова!

 

И радват се под ясното

        небе и си бърборат

за слънцето прекрасното,

        лазурът и просторът,

 

за бляскът на зорницата,

        за шаровете пресни,

за мая, за росицата,

        за славеите песни.

 

Поклатих аз главата си —

        туй племе празношумно

пожалих го в душата си —

        и казах остроумно:

 

— О, беднички създания

        на две-три лучи ясни,

вий нямате съзнание

        доколко сте нещастни!

 

Вий ден цъфтите в драките

        и мрете непознати:

защо ви са тез накити

        и шароне богати?

 

Вий зло на ум не туряте

        и радвате се, бедни!

А жегите? А бурите?

        А стъпките зловредни?

 

На всичко вий игралки сте.

        Проклинайте съдбата:

кат мен и вие жалки сте

        творенья на земята!

 

Отде ме чуха птичките

        в клоновете зелени,

разцвъркаха се всичките,

        насмяха се над мене.

 

Гълчат си, чуруликат си,

        поглеждат ме лукаво…

Не удържах язикът си,

        измъмрах ги на здраво:

 

„Какъв е тоз над моята

        глава шум, бледословия?“

— Ний смеем се над твоята

        глупчайша философия!

VII

Но ето ги пак истите

        фъркачи шеговити,

играят си из листите,

        безгрижни и честити.

 

Здрависват се, цалуват се

        със човките си мали,

любуват се, милуват се,

        че майски дни настали.

 

Западна мисъл тягостна

        в душа ми, кат вихрушка…

Във таз природа радостна

        един съм аз без дружка!

 

И викнах опечалено:

        „Ох, горко ми, линея!

За мило либе галено

        и аз сега копнея;

 

кат цветето, кат злаците

        и ази май посрещам;

кат пилците в шумаците

        и аз любов усещам;

 

и чезна до сърцето си

        да стисна нещо младо!

Ела, мой ангел — дето си,

        ела, любовно чадо!…“

 

А птичките закискаха

        и фръкнаха нагоре:

„Поетът наш, изпискаха,

        със вятъра говори!“

VIII

Зората пукна златата,

        зарумени небето,

и званката крилатата

        писнa из вишинето.

 

Отде е таз хармония,

        що пълни днес въздуха?

Тез сладки благовония

        въз нази кой ги духа?

 

Трептят, шумят акацийте

        в градината зелена,

аз гледам декорацийте

        на новата вселена.

 

Във бряста, във зеленият,

        шуми народ врабчета…

— Ах, днес умрял е геният,

        умрял ви е поета![1]

 

Врабци, той с вас обичаше

        свободата и пейше…

Зефир, кат теб въздишаше;

        природо, ти му лейше

 

в душата тез съкровища;

        зари! Вий в него гряхте!

Вий, небеса, легловища

        на мислите му бяхте!

 

Тъжете, днеска геният —

        приятелят ще ровят…

Шуми лесът, зеленият,

        врабците пустословят.

 

Скръб никой не показува,

        не млъква и зефира

и гаче всичко казва:

        „Безсмъртний не умира!“

X

Накрай небето чистото

        рой облаци изскачат,

над бърдото гористото

        сърдито сенки влачат.

 

О гости черни, рошави,

        о облаци на мая,

дъжд, вихър, град ли лошави —

        що носите, не зная…

 

Блеснa из тях светкавица,

        стъмниха се ужасно:

пукнaха: гръм, трескавица!

        Минaха — пак е ясно.

 

По-весели долините,

        въздуха и гората,

във небесата сините

        усмихва се дъгата.

 

Мъгли, които плъзнете

        в душа ми кат в провала,

вий няма да се пръснете

        от мълний, ни от хала.

 

Вий вечно там се мръщите,

        чумерите, пластите,

в сълзи се не обръщате,

        във клетви не бухтите.

 

И веч луча — небесната —

        тоз мрак не озарява,

дъгата благовестната

        там веч се не явява.

Бележки

[1] Виктор Хюго, умрял по това време (май 1884 г.).

Край