Иван Вазов
Грабвам лирата и свиря

I

Отдавна пръст не турям аз

на мойта лира занемяла,

не ми се слуша нейний глас

и песен мен се е отщяла.

 

Сърце ми веке не пленят

веселия и песни шумни,

не ми вълнуват мен духът

мечти високи и безумни.

 

Мъртвей!… Но изведнъж светлик

небесен, таен го допира

и пълен от възторг велик,

аз грабвам лирата и свира.

II

Но скоро гасне лирин звън

под моята ръка студена

и във предишний сън

душа ми пада вцепенена.

 

Тогава младите ми дни

кат светли призраци ме срящат

и в мой усърнал дух они

най-скъпи радости пораждат.

 

Аз вида все: де бях роден,

де аз любих, за де без спира

мечтая аз и упоен

аз грабвам лирата и свира.

III

И после пак замлъквам аз,

захвърлям лирата небрежно,

душата ми обхваща мраз

при равнодушието днешно.

 

Но случва се, та чувам вик,

вик жалостен и пълен с грижа,

като че плаче мъченик,

като че България въздиша.

 

Било че тя ликува с глас

или за бой деца си сбира,

възпален, възхитен тогаз

аз грабвам лирата и свира.

IV

И млъквам пак… И мисля тук,

че свърших вече с мойте песни

че таз душа веч никой звук

не ще може да я стресне;

 

но случва се да хвърла взор,

кога изляза на полето,

на някой цвете, на някой бор,

на някой чудо на небето;

 

ил вида гиздава мома

кат муза прелестна в ефира,

то пламвам пак и с бързина

аз грабвам лирата и свира.

V

От бури тласкан ден и нощ,

по чужди краища се скитам

и нямам воля, нито мощ

аз лирата да поопитам.

 

Ала кога по някой път

скръбта препълнюва гърди ми

и от сърце ми, кат кипът,

сълзите бягат на очи ми;

 

тъга ми в тоя мрачен час

един другар я сал разбира

и я дели… О, и тогаз

аз грабвам лирата и свира!

 

Берковица, 1879