Иван Вазов
Българинът в Букурещ

I

Букурещо чудний,

о, боерский град,

шумен, многолюдний,

хубав и богат.

 

Тебе тука лея

ситни стихове,

тебе, граде, пея

в тия часове;

 

всичко в теб се пери

сред шум, трясък, бой

и въздух трепери

в Поду Могошой.

II

Ето че се спира

странник удивлен,

гледа и се взира

смаян, заглушен.

 

Гледа непознати

вещи, чудосий,

среща с? брадати

хора с паларий.

 

В лавките кристални

скъпотий лъщът,

в улици безкални

каляски трещът.

 

Ей там се навалят,

тук бързо търчат,

ту шапките свалят,

ту шумно гълчат.

 

Тоз пристига, сгазва

пътник ил съсед,

пардонът му казва

и бяга напред.

III

Но ей друга гледка:

в пъстро деколте

гиздава гризетка

в пътя полете.

 

Гледа бели плещи,

стан и нежен врат,

но биржар: пазещи! —

вика му отзад.

 

Бяга он от тука

със потайна скръб,

със тогоз се чука,

друг го муши в гръб.

IV

Вечер, кат лампади

слънцето менят,

широките стради

по-силно гърмят.

 

В бричките разкошни

дамите лъщът

и кат визий нощни

губят се в шумът.

 

Млади тук и стари

тръгват на разход,

градини, булвари

се пълнят с народ.

 

Пищните отели

бляскат във огън,

навред загръмтели

шум, музики, звън.

 

Но някои красни

от шум се бойът

и вече безгласни

с амурите спйът.

V

Ей ни в Чишмеджиу!

Лабиринт горист,

сенки, самотия,

вир кристален, чист!

 

Народът в алеи

се разхожда с шум

и в въздух се лее

сладостен парфум.

 

Музика гръмлива

весело ехти

и духа упива

в най-страстни мечти.

 

Хубави Диани,

всите a’la bras,

пълнят с обаянье

таз страна добра.

 

Тамо до буфета

мъжете седът,

чай, бира, кафета

пият и гълчът.

 

Какъв вид! А ето

сред лъскавий свет

деколте напето

с най-нежен корсет.

 

Кокетка се лута

и иде насам,

но в тая минута

усмихна се там.

 

И ето почтено

един офицер

с копи позлатено

става й кавалер.

 

А татък в гъстака

през тихият вир,

де в сенките, в мрака

владей вечен мир,

 

ти можеш угади,

съгледа едвам

някои дриади,

що крият се там!

VI

Тука за жената

още думи две:

тя краси земята,

ангел — пък небе.

 

Ак и тъй прехвален,

но без красний пол,

Букурещ е кален,

подивял и гол.

VII

Късно веке става!

Време е за сън,

мен ми се доспава:

из театра вън!

 

Ламби светят, бляскат,

улици гърмят,

камшиците пляскат,

каруци трещът.

 

Пиенци лудуват,

народ кат порой,

биржарите псуват,

вик, плясък и бой.

 

Брат губи сестра си,

а майка — синът,

тоз пуща жена си,

а тя пък — мъжът.

 

Но ней се обажда

конте изведнъж

и нежно замяща

любезният мъж!

VIII

Но веч толкоз стига!

Сбогом, Букурещ!

Не остана книга;

ща си ида пеш!

 

В теб от твар се лесно

виждам отърван,

казвам си го честно:

нямам нито бан!

 

1871