Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Обществено достояние)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Източник
Словото

История

  1. — Добавяне от Словото

I

Питаш ме, мамо, що аз тъгувам,

що мойта младост в жалби минувам?

Дали за злато много жалея,

дали за либе ази копнея

или ме болест държи невярна,

та ми лицето така повяна?

II

Като ме питаш, право да кажа:

тежко имане, мамо, не тража.

Нито за либе ази копнея,

нито от скрита болест линея,

най ми е жално, майчице мила,

братя кат гледам в тия теглила!

III

Ако с другари млади, несвесни

фащам да пея весели песни,

мисъл ме тежка завчас намира

и радостта ми гасне, умира.

Ази си казвам: „Ох, защо пейме?

Днеска е време сълзи да лейме!“

IV

Ако съгледам младо девойче

или невяста с гърлести очи,

ази си спомням мойте сестрици,

що ги цалуват мръсни убийци!

И като тъжно със глава климам,

ази въздишам, люто проклинам.

V

Ако се нощем сладко отпущам,

стреснат, уплашен пак се събуждам.

Чувам, че плачат братя клетници,

като се в турски мъчат тъмници,

и кат не мога да ги избава,

ведно с тях и аз плача тогава.

VI

Как да не плача? Те ми са братя!

Нали в едни сме расли обятья?

Нали една кръв лей се у нази?

Техните мъки сещам и ази,

техните болки болят и мене,

с тяхното сърце и мойто стене!

VII

Само когато би се случило

ази да срещна с мъртвец носило,

някаква лекост, мамо, усящам…

И аз му шъпна, па го изпращам:

„Иди, о брате, иди в небето!

Мир на туй няма място проклето!“

VIII

Мамо! Когато мой час удари

и преди тебе смъртта ме свари,

и на ръце ти бледен изстина,

недей да плачеш… недей проклина!

И вий, другари, и вий недейте,

че ви оставям сълзи да лейте!

IX

Но кат за мене камбан заблъска,

нека гласът му драгост да пръска;

нека ви се чини не зов към гробът,

но звън за воля, за радостчица;

звън от окови, що фърля робът,

като оставя тъмна тъмница!

 

Сопот, 1875, октомври 10

Край
Читателите на „1875 година!!“ са прочели и: