Борис Пастернак
Ледоход

Не смее пролетният грунд

за кълнове да мисли още.

Подал изпод леда гръцмун,

чернее по брега от снощи.

 

А залезът е клещест рак.

И без месо не ще извади

деня от блатото. И как

пламти просторът плътояден.

 

Със слънце дави се, облят

в кръвта му, влачи го до късно

и о леда го бие с яд,

и — сьомга розова — го къса.

 

Залита сумракът пиян,

такава хищна тишина е,

но ледените острия —

зелени ножове — сияят.

 

Безспирен, алчен хрип, зловещ

скриптеж, ханджари в схватка жива

и сблъскващи се ледове,

които скърцащо преживят.