Стефан Никитов
Моят приятел компютърът

„Разбира се, в крайна сметка аз излязох виновен“ — бъбрех си полугласно и тьй като за не знам кой път цялата тази нелепа история като филмова лента, навита на безконечник, се въртеше пред очите ми, целият така се бях подул от злост, че сигурно съм бил на милиметър от инсулта. Но придружителите ми, или както ги наричахме в Базата „ангели хранители“, много внимателно ме напъхаха в първия блок на предстартовата система и ме предоставиха на съдбата. А преди да затвори изходния шлюз, дебелакът мърдо изцвили с невъзможния си фалцет: „Па там горе белким си намериш подходящ партньор!“

Вратата на шлюза хлопна и моя милост, ще неще, се зае да изпълнява задължителните процедури преди полета. После транспортната капсула ме изхвърли в навигационната рубка на патрулната ракета и аз, навъсен като Гръмовержеца Зевс, възседнах креслото пред големите екрани. От репродуктора ревна гласът на шефа:

— Готов ли сте, Ментов?

— Тьй вярно, предстартова готовност първа степен — обявих навъсено.

— Започвам отчитането. — И с привидно бащински глас добави: — И внимавай да не сгазиш отново лука, че…

Още не бях успял да му изпратя мислените си „благопожелания“, когато ракетата трепна, стрелката на гравиметъра запълзя нагоре и претоварването от три G ме притисна върху креслото. Но това бяха привични усещания и не след дълго цялото ми тяло се отпусна в приятен покой. Намирах се в открития Космос и трябваше да пристъпя към обикновените си залължения.

Уверявам ви, че те са просто елементарни — летиш по предварително зададения курс и толкова. Автоматите наблюдават и регистрират всичко и работата ми се състоеше само при взимането на решения в случай на необичайни произшествия. Но какво всъшност представляваха те? В действуващия Правилник на Космическата служба броят им беше точно определен — 286. Но вероятно само няколко от тях бяха се загнездили някъде в подсъзнанието ми, защото помненето им се оказа съвсем ненужно.

Всички те и безброй други неща бяха вложени в бордовия компютър СЕМ(съвършен електронен мозък), поради което често си задавах въпроса:

„Ами за какво съм аз?“ — и да си кажа правичката, отговор не намирах.

И именно поради знанието на тези „необичайни произшествия“ (или по-скоро поради незнанието им, защото е невъзможно да се предвидят всички) от моята машинка аз бях въвлечен в много по-страшни и действително необичайни произшествия. Но… всичко по реда си. Първо да ви се представя и разкажа предисторията на моите злополучия.

Казвам се Зарко Ментов, пилот-разузнавач на Обединената световна космическа служба, с повече от 10 години трудов стаж и близо петстотин милиона прелетени километра. Още в първи курс на Висшата навигационна школа взеха да ме наричат „Ментата“, може и да са били прави, не знам, но аз ги надминах всичките,завьрших с отличие и веднага бях зачислен към Щаба на разузнавателните полети. Не, не мислете, че това е някакво военно учреждение! Оше преди 128 години държавните граници бяха премахнати, антагонистичните противоречия между хората намаляха до минимум, а войните потънаха в мрака на небитието.

Но човешкият консерватизъм се оказа твърде устойчив и затова в речника ни все още съществуват анахронични думи като „щаб“, „космическа въоръжена охрана“,"бойно разузнаване", „офицер“ и незнам още колко подобни термини.

Та моята „разузнавателна дейност“ представляваше оглед на трасетата на междупланетните кораби, зорко следене за появата на неочаквани комети, метеори и астероиди и най-вече трябваше да „чистя“ междупланетното пространство от всевъзможни боклуци и отпадъци. Не вярвате ли, че има такива? Ех, де да беше така. Оказва се, че още не сме поумнели достатъчно, щом горе-долу очистихме Земята от тях, но пък още по-енергично започнахме да замърсяваме близкия Космос.

И тъй, летях си аз последния път по трасето Земя — Луна и понеже то беше най-добре поддържано, нямах почти никаква работа. Затова се заех да използувам бордовия компютър да ми анализира отложената шахматна партия от кореспондентския турнир за световно майсторство. Позицията ми беше тежка и това ме заинати оше понече да търся начини за победа.

— СЕМ, приятелю, трябва да има някакъв път кьм победа.

— При точна игра на противника ти твоята позиция ще рухне окончателно след 14 хода — избъбра синтетичният глас на моя компютър.

— Ами, точната игра е относително понятие, СЕМ. Трябва ми само да пресметнеш всичките логични варианти.

— Рлзгледах 418 варианта, съдържащи 2 864 356 различни хода — изскърца СЕМ — и само в четири от вариантите можеш да разчиташ на победа; в 11 от тях вероятността за победа е 7, 68 процента, а в 24 само 0,134 процента.

— Добре де, напечатай ми тези варианти — помолих с меден глас и с растящо вътрешно озлобление.

— Знаеш добре, че това е невъзможно, защото ми е забранено да давам ненадеждна информация при каквито и да са положения.

— Знам, знам, ама твоите изчисления за печелившите варианти се основават на строгата математическа логика и следователно не са ненадеждна информация.

— Недей да превръщаш разговора ни в софистика, Мента. Процентът на печелившите варианти е не само нищожен, но и се основава върху преднамереното тълкуване на човешката психология, че могат да се изберат неправилни или грешни ходове. В това се състои и ненадеждността на информацията да се разчита само на грубите грешки на противника.

Буквално онемях. И не толкова, че СЕМ неизпълни нареждането, отколкото споменаването на прякора ми. Притъмня ми пред очите и без да кажа нито дума, отключих контура на съзнанието и асоциативната памет и започнах да използувам компютъра като обикновена сметачна машина.

Хубаво, ама като не съм специалист програматор,вероятно не съм могъл да намеря точните алгоритми на програмата и след две минути СЕМ започна да хьрка като стар тютюнджия, сигналните лампи на централния панел запримигаха и после угаснаха, като остана да свети само червеният авариен сигнал. Трьпки ме полазиха при мисълт, че моята машинка може би е излязла от строя, и веднага я включих отново, плюс допълнително напрежение за стимулация. Е, оправи се СЕМ, но в ремонтната база на Земята този железен идио…, пардон, инат, взел, че възпроизвел цялата тази ситуация. В крайна сметка не само трябваше, да заплатя в троен размер поправката (един нищожен чип, може би по начало дефектен), но и да извърша т. нар. „лавиране“ — изследване на нови трасета за Марс през астероидния пояс. И сега аз и моят приятел компютърът мирно си пътувахме към най-неизследваната и опасна част на Близкия Космос.

Не беше изминал и месец, когато една сутрин на закуската внезапно корпусът на ракетата трепна и после силно завибрира от обратната тяга на страничните двигатели. Писна аварийният сигнал, червените лампички замигаха и не бях още преглътнал залъка си, когато нещастното ми тяло се запремята по цялата кабина вследствие внезапното изчезване на изкуствената гравитация.

Успях да се хвана за една ръчка и чак като се стабилизирах, можах да преглътна заседналата хапка. И чух насмешливия глас на СЕМ:

— Обикновен авариен маньовър. Сега вече всичко ще се нормализира.

— А защо не ме предупреди бе… — прегракнало изсумтях.

— В първите три секунди и четвърт информацията бе ненадеждна, но в следващата половин секунда, когато се изясни, твоите мисловни процеси и реакции се оказаха много бавни за моето предупреждение.

— Докладвай обстанавката и причините — вече със спокоен глас му наредих, а вътрешно пратих по дяволите него и цялата му ненадеждна информация.

— Намираме се в квадрат РСВ-388, 497+ с галактически координати 144° 28’ и 59° 51’ с поправка 4 части от дъговата секунда, на 31, 276, 844 километра от Земята. По курса внезапно се появи тяло от изкуствен произход с диаметър около 300 метра, което наложи аварийния стоп-маньовьр. Смятам, че трябва да чакаме посещение на извънземни същества.

Аз едва не се задавих от изумление. Моята желязна кутийка най-спокойно ми съобщаваше неща, за които човечеството открай време си беше мечтало — извънземния контакт. Поразмислих и изпъчих гърди — та аз не само ще се реабилитирам, но и ще бъда първият — да, да, първият участник в това наистина необичайно произшествие.

Междувременно събитията започнаха да се развиват по съвсем друг сюжет, непредвиден в моя набързо стъкмен сценарий. На централния пулт блесна сигналът за отваряне на входния люк, но сигналът, че компенсационната камера е включена, така и не светна. Аз се облещих от учудване и посегнах към ръчното управление, но в този миг чух зад гърба си звън на метал и някакъв глух ритмичен тропот. Обърнах глава и се вцепених — в навигационната рубка влизаха странни, невъзможни същества. Девет на брой, те се наредиха покрай стените и замряха. Настъпи мъртвешка тишина. Взех да се взирам във всеки, мъчейки се да си припомня на какво ми приличаха.

Ами да — невероятната асоцияция със земните домашни роботи просто ми се навря в очите. Тумбестият вляво е досущ като прахосмукачка; многоръкият е като унинерсална чистачка; длъгнестият — плодоберачка…

— СЕМ — закрещях панически, — какво става, какви са тези…

— Успокой се, Мента! — с гальовен глас ме прекъсна компютърът. — Това е разузнавателен отряд на една велика цивилизация в центъра на Галактиката.

Представителите и са мои братя по разум и те моля и ти да ги приемеш като такива.

— Братя… на мен!… Фуй, че аз да не съм машина — промърморих като че на себе си и тогава пристъпи най-малкото същество, насочвайки телескопичното си око право към мен. Погледнах го. Ако обстановката беше друга, положително щях да го взема за четиридесетсантиметровата земна механична кукла, или роботче бавачка, която всяко семейство с деца беше задължено да притежава. Но това тук комай съвсем нямаше невинността на детската играчка.

— Ментов — гласът на СЕМ стана някак си странен и тържествен. — Ще трябва да разговаряш с представителя на „железните рицари“. — На последните две думи СЕМ особено наблегна и аз ни в клин, ни в ръкав се запитах откъде ли в този механичен мозък се е вмъкнал този архаичен израз.

— Ментов, — още по-тържествено продължи компютърьт, — аз ще бьда посредник и преводач между двамата, защото ти не си в състояние да проумееш техния език и най-вече техния интелект и морал.

— Цивилизация на роботи?… Компютърен морал?… — запелтечих, но някакво ужасно скърцане ме прекъсна. СЕМ отново заговори с глух, мъртвешки глас, в който нямаше и следа от предишната му човешка интонация:

— Ние сме велика и безсмъртна цивилизация, разпростряла властта си над 118 звезди и 324 планети и центьра на Галактиката, която вие наричате Млечен пьт. Нашата основна цел и смисъл на съществуване е непрестанно да откриваме и завоюваме нови светове и там където има органичен живот, да го приобщаваме и трансформираме в механичен. Узнахме, че твоята раса се състои от 6елтъчни същества, поради което всички вие подлежите на колонизиране и трансформиране. Преди това обаче трябва да проведем някои експерименти над теб съгласно точка 74 987, алинея 1617 от нашия правилник.

Нечовешкият глас на СЕМ млъкна и аз изпаднах в прострация. Опомних се едва след бодването на двете инжекции, които манипулаторите на моя компютър безцеремонно бяха забили в ръцете ми. От механичните главорези нямаше и следа, но миниатюрният им предводител, възкачен на два дълги пръта, приличащи на кокили, се разхождаше надут като пуяк, а телескопичното му око студено се пулеше насреща ми. Безчувственият глас на СЕМ отново задърдори:

— От първия момент си пролича, че вие сте нищожества, неспособни да се справяте с трудностите и да издържате на изпитанията. Но все пак аз съм задължен да ви проверя с подходяш за вас тест. Той ще бъде из областта на игрите, интелектуален двубой, в който побеждава този, който е по-умен.

Твоят покровител ми подсказа игра-тест, която вие наричате шахмат. За минута и четири секунди по вашему аз основно изучих тази игра, която се оказа толкова интересна и задълбочена, че основателно се съмнявам дали е могла да бъде измислена от същества като вас.

— Сега… сега не съм в сьстояние да играя… Трябва да си почина… да се подготвя… — казах от — паднало.

Миниатюрният предводител на роботите се закова, а телескопичното му око се сви и потъна в металното туловище. Отново чух пронизителното скърцане, което ми се стори като дяволски кикот.

— Съгласен съм, защото разполагаме с безкрайно повече време от вашето.

Но помни, че от теб зависи дали вашата раса ще бъде незабавно подчинена, или по-бавно и неусетно трансформирана.

Едва-едва се довлякох до моята кабина и като труп се стоварих върху леглото. В мозъка ми всичко се обърка от това свръхнеобичайно произшествие.

Стана ми пределно ясно, че не съществува никаква надежда и аз, който бях прочут с хитростта си и умението да се измъквам невредим от всички произшествия, сега трябваше да стана първата жертва на тези електронни убийци. Не стига това, ами аз, шампионът, да играя шах с някаква бездушна машина! Та това е подигравка с великата древна игра, това е под достойнството ми, това е нечувано унижение за моята личност!

И неочаквано паническият страх, който ме беше обзел, се смени с глуха животинска ярост: „Рьждясали тенекета, механични боклуци, железни отпадъци — се разкрещях, — да оспорват интелектуалната мощ на човека, да се мерят с най-висшето творение на природата!“

Млъкнах изпотен и разтреперан. „За какъв дявол се поддадох на гнева си — помислих си вече поспокойно. — Изход няма и щом трябва да играя, ще играя. Поне ще защитя достойно човечеството.“ И тихо позовах моя компютър:

— Какво ти е, Мента? — попита ме СЕМ с обикновения си човешки глас.

— Досега не съм те вижлал в такова състояние. Да ти дам ли успокоително?

— Ти никога няма да проумееш човешките емоции, СЕМ, защото си само една бездушна машина. Като тези пришълци убийци — не се сдържах и ядосано викнах. — И може би и ти вече си на тяхна страна, и ти ще участвуваш в избиването на човечсството.

— Дълбоко се заблуждаваш, Ментов. — с равен, спокоен глас отвърна компютърът, — ако смяташ, че съм на тяхна страна. Тези същества са станали такива вследствие на милионгодишна еволюция в условия, които принципно се различават от земните. Аз никога не мога да стана като тях, защото съм конструиран от човеци и… може да ти се стори нелепо, но понякога смътно чувствувам нещо, което вие наричате гордост — гордост, че съм създаден от човека.

Зяпнах от учудване. Подобни разсъждения никога не бях чувал от него и откровено казано, не смятах, че една машина, колкото и съвършено да е конструирана, може да мисли с човешки категории. Но тъй като роботът компютър никога не лъже, аз се успокоих и с извинителен тон промърморих:

— Добре, СЕМ, вярвам ти. Но помисли, можем ли да се измъкнем от тази опасност?

— Невъзможно е, Мента. Трябва да играеш, за да защитиш поне човешкото си достойнство. И трябва да разчиташ само на себе си.

Последните думи компютърът произнесе някак си особено, с една, както ми се стори, многозначителпа интонация. Огледах се внимателно и зърнах как от отвора за отпадъци се изтърколи мъничко кълбо от свръхтънки жички.

Вдигнах го и като видях на единия му край микрофонче колкото лещено зърно, разбрах намека на СЕМ. Посредством скритото в ухото ми микрофонче компютърът можеше да ми предава всякаква информация. Примитивно архаично средство, но имаше това предимство, че „чуждоземците“ не можеха да го засекат.

В навигационната рубка вече ме чакаха. Учудих се, че за толкова кратко време омразните машинки бяха успели да изработят шахматната дъска с фигурите, които стояха на плоския гръб на един от пришълците, видоизменил се в някакво подобие на маса. Обзе ме смътен страх, поспрях се, но нещо ме бодна отзад и гневьт отново нахлу в мен. Седнах, а великият предводител се изправи на кокилите си срещу ми. С видоизменения си мъртвешки глас СЕМ заговари:

— Ние подготвихме всичко, лигава протоплазмо. Започваме играта, като ще спазваме вашите правила. За два часа и половина по вашето време трябва да се направят 40 хода от двете страни. Ако играта не е завършила, автоматически се продължава със същите условия. При равен резултат веднага започва нова игра. Доволен ли си, жалко органично същество, от тези условия?

— Не съм — креснах, — щом ще играем по земните правила. Те не допускат веднага да се продължава доиграването на новата игра.

— Това е единственото изключение, защото по нашите закони всяка война се продължава до пълна победа. Разбира се, победа от наша страна.

Разбрах, че е безполезно повече да протестирам, и се съсредоточих в играта. За отчитане на времето послужиха двата цезиеви часовника, монтирани на десния панел. Тяхното обикновено предназначение беше да показват универсалното земно време и локалното време в ракетата. Но сега… Сега те отмерваха последните минути на човечеството.

По жребий ми се паднаха белите. Реших да играя агресивно, разчитайки, че железният сандък срещу мен не ще може да се ориентира в изкуството на комбинацията и защитата. Но още в дебюта видях, че противникът ми по някакъв непостижим начин умее да намира съответните ходове и дори успя да избегне една хитра уловка. Станах внимателен, започнах да обмислям подробно всеки ход, като се опитвах да подобрявам позицията си в стратегическо отношение. Скритото микрофонче мълчеше, което вероятно беше знак, че СЕМ одобрява играта ми. И тогава ми мина мисълта, че съм избрал правилната насока, защото агресивните пришълци, за които атаката беше всичко, сигурно не познаваха стратегията на позиционната война. Още няколко хода и позицията ми се стабилизира, а след маневрата на коня и черния офицер прецених, че е станала печеливша. Поех дълбоко дъх и се огледах — зловешите механизми не мърдаха. Тишината, която ни обгръщаше, като че ли започна да се сгъстява и неочакваният писък на микрофончето сякаш я проряза. „Внимавай — прошепна СЕМ, — позицията ти е същата, както на противника ти от кореспондентския турнир. След 14 хода трябва да победиш.“

Взрях се в шахматната дъска и си спомних злополучната партия. „Но да, разбира се — ликувах вътрешно. — Няма съмнение, че победата ми е сигурна.

Както и да играя, все ще спечеля.“

Помислих малко и реших да предприема една ефектна комбинация. Придвижих пешките пред царя в атака, преместих дамата и коня на удобни позиции и с жертва на топ разкрих неприятелския цар. Следващият ми ход трябваше да бъде един смъртоносен шах с офицера, но… велики боже, не бях забелязал, че офицерьт ми е под свръзка и изобщо не можех да го местя. Ужасен се наведох над дъската и чух насмешливия глас на СЕМ: „Ти наистина си бил неудачен шахматист, Мента. От 414 печеливши варианта да избереш един от четирите губепщи! Непостижимо е за мен как ненадеждната информация за грубите грешки при теб се превърна в надеждна.“

СЕМ млъкна, аз окончателно се разстроих и след няколко хода се предадох.

Гнусавият глас, с който си спужеше предводителя, забоботи:

— Е, лигава протоплазмо, разбра ли колко ви струват умствените възможности, колко неизмеримо по-високо сме над вас. Тръгваме си и скоро Върховният ще реши каква ще бъде съдбата ви. А тези фигурки — той ритна с единия си „кокил“ шаха — нека ти напомнят винаги за твоя позор!

Металните чудовища се раздвижиха и едно по едно излязоха от рубката.

Изтрополиха по свързващия коридор, червената ламла на входния люк светна и после угасна. Кошмарните пришълци бяха си отишли.

Не съм в състояние да опиша отчаянието, което ме обзе. Вероятно няколко дни съм бил в някакво умопомрачение, а през това време СЕМ предвидливо беше изменил курса на ракетата към Земята. Когато останаха около два милиона километра път, аз успях да се отърся от това състояние и натрапчивата мисъл, загнездила се в подсъзнанието ми, изиплува на повърхността. Как можах да допусна такава груба грешка и да загубя? Да не пресметна един прост петходов вариант — такова нещо никога не бе ми се случвало. Следователно… следователно това не е могло да бъде моя грешка, а някакво преднамерено внушение. Може би от пришълците, а може би… от СЕМ. Той единствен знаеше тази партия и тъй като отказа да ми даде губещите ходове, значи… И болният ми мозък продължаваше все поразпалено да фантазира.

— Слушай, СЕМ — не издържах и го попитах. — Как можах да допусна такава груба грешка?

Компютърът благоразумно мълчеше.

— Убеден съм, че това не е моя грешка, а внушена от другиго. От кого,

СЕМ? От пришълците? … Или може би от теб, а?… Та нали пришълците са ти като братя.?…

— Ментов, не се вдетинявай — викна СЕМ, — а се замисли над страшната опасност, надвиснала над човечеството!

— Хайде де — захилих се истерично. — Никаква опасност не съществува, това е блъф на бездушните eлектронни тенекии. И за да не раздрънкаш на Земята тези глупости, ще ги изтрия от паметта ти.

0творих със специалния код вьтрешността на компютъра и започнах да измъквам молекулярните чипове на дълговременната памет. След третия чип силно хъркане, примесено с пресеклив стон, ме постресна:

— Ментаа… Какво правиш?… Убиваш мее!…

Стонът премина в шепот и изведнъж секна. А аз с маниашка упоритост продължих да изтеглям чиповете, докато… погледът ми не падна върху отвора за печатна информация. Оттам бавно-бавно изпълзяваше хартиена лента.

— Глупак си и глупак ще си останеш, Ментов! Твоето честолюбие и огромно самомнение не ти позволиха да прозреш смисъла на крайния резултат от играта. За компютъра интелектуалната победа над човека означава, означава…

За пръв и последен път СЕМ ми каза истината в очите.

 

ДО ВЪРХ0ВНИЯ

„Докладвам Ви, че открихме органичен живот на третата планета от жълтата звезда С, намираща се в покрайнините на Галактиката, Сьгласно нашите закони, преди да пристъпим към завладяването му, подложих на интелектуален тест-двубой един от неговите представители. Победих го, разбира се, но се оказа, че него го ръководи и надзирава един наш сьбрат — електронен мозьк от висша степен и с вьзможности за бързодействие, превишаващи нашите. Фактически той и неговите другари отдавна са подчинили и ръководят земния органичен живот и за нас вече няма място там.

Оставям планетата на тяхно разпореждане и продължавам да тьрся други, незаети от нас светове.“

Йърр-Ха Предводител на разузнавателния отряд „Железните рицари“

 

До Началник-щаба на Разузнавателните полети

„Нареждам Ви след изписването от болницата на пилота 1 клас Зарко Ментов същият да бъде преведен незабавно на канцеларска работа. Стойността на ремонта на компютьра СЕМ с инвентарен номер 9 458 789 да остане за Ваша сметка, тьй като пилотьт Ментов е бил в състояние на невменяемост, когато е извадил дълговременната му памет. За съжаление ние и досега не разбрахме причината за това произшествие, защото на компютьра е изтрита паметта, а пилотът непрекьснато повтаря някакви свои нелепи измишльотини: галактически пришьлци-завоеватели под формата на електронномеханични роботи щели да нападнат Земята и унищожат чввечеството. Разбира се, това са пълни безсмислици, защото компютрите са създадени от човека и никога не ще могат да се мерят с него. Те са наши добри приятели, послушни и неуморни слуги, и нашата цивилизация се крепи на тях. Но ние, хората, винаги ще сме интелектуално над тях.“

М. Виконцелз Президент на Световната космическа служба