Борис Пастернак
Магдалина II

Суетнята празнична не спира.

Но далеч от всичко, съм дошла

и с ведро в ръце измивам с миро

твоите пречисти ходила.

 

Търся аз сандалите къде са

опипом, не виждам от сълзи.

Пред очите ми виси завеса —

моите разпуснати коси.

 

Сложих върху скута си нозете

и в сълзи окъпах ги, Христе,

и гердан от бисер ги оплете,

като в кърпа в къдрите са те.

 

Бъдещето виждам най-подробно,

сякаш си го спрял самият ти.

Да предсказвам вече съм способна,

че Сибила в мен се въплъти.

 

Тежката завеса в храма душен

ще се съдере след някой ден

и земята с тътен ще се люшне,

може би от жалост и към мен.

 

Докато конвоят се разтуря,

ще се разредят околовръст.

Ще се мъчи като смерч при буря

в свода да се вдигне твоят кръст.

 

Просната пред святото разпятие,

ще замра със сгърчено лице.

Колко само ще дариш с обятие —

своите разпънати ръце.

 

За кого е тая мъка свята,

тая мощ и тия далнини?

Колко са душите, съществата?

И реки, села и планини?

 

Но такава пустота пред мене

ще разтвори кръстът полетял,

че ще дораста до възкресение

в тоя страшно кратък интервал.