Борис Пастернак
Бяла нощ

Пак далечният спомен изпречва се,

дом в кварталите петербургски.

Дъщеря на скромна помешчица,

тук, на курсове — родом от Курск си.

 

Ти си мила, валят ухажорите.

В тази бяла нощ двама сме в здрача

на прозореца твой и говоря ти,

взрени долу от небостъргача.

 

Утринта пеперудите газови

на фенерите с полъх погали

и това, дето тихо разказвам ти,

е подобно на степи заспали.

 

С теб сега ни обзема и двамата

плаха вярност към нашата тайна,

точно както е и с панорамата —

Петербург зад реката безкрайна.

 

Там далече, в дремливите ровища,

в тая пролет на нощите бели

пеят славеите славословещи

и огласят безкрайни предели.

 

Стрелят с трели в зори с настървение.

Тази птичка невзрачна отново

ту събужда възторг, ту смущение

сред глъбта на леса очарован.

 

И нощта — босоногата странница —

край оградата мудно се влачи

и след нея на нишка подбрани са

всички думи, подслушани в здрача.

 

И сред отглас от всичко подслушано

из градините, с плет оградени,

клони ябълкови или крушови

се обличат в сребристо цъфтене.

 

И изскачат на пътя дърветата

и й махат те — призраци в бяло —

сякаш сбогом си вземат със светлата,

бяла нощ, много нещо видяла.